Понтийският владетел бе поискал от гръцките градове да му осигурят неколкостотин товарни кораба за войската, а също и всички бойни галери, с които разполагаше бившата римска провинция. Оборен пункт стана Халикарнас — един от любимите градове на Гай Марий, — където бяха свикани и сухопътните сили, нужни за похода. В края на септември огромната флотилия отплава от пристанището. В самия й център бавно и величествено се клатушкаше огромната „шестнайсеторка“ на Митридат, който се забелязваше отдалеч върху златопурпурния трон на кърмата. Седеше под лъскавия балдахин и наблюдаваше опиянен просторната морска шир, която му принадлежеше не по-малко от всичко останало.
Колкото и да бяха бавни обаче тежките бойни галери на Митридат, те пак си оставаха недостижими за мудните и нестабилни търговски съдове, различни по форма и големина, но всички строени за каботажно плаване покрай бреговете на Мала Азия. Когато предните кораби от бойната ескадра заобикаляха края на Книдския полуостров и се отправяха към откритото Карпатско море, огромните плаващи крепости, сред които и корабът на Митридат, още се влачеха по цялото разстояние до Халикарнас, а много от товарните кораби продължаваха да се пълнят с наплашени от водата понтийски войници и дори не бяха напуснали пристанището.
Родоската флотилия се състоеше от малки и маневрени триреми, с палуби, достигащи едва средата на кораба. Когато врагът се появи на хоризонта, смелите островитяни веднага се построиха в боен ред и се насочиха заплашително към разпръснатата понтийска ескадра. Родосци си имаха своя тактика за водене на морски сражения и подобни трудно подвижни съдове като „шестнайсеторката“ на цар Митридат им се струваха напълно излишни. Смисълът на големите кораби бе да се возят повече войници и да се издигнат платформи за катапултите; родосци обаче изпитваха истинско презрение към морската артилерия, а с постоянното си движение напред-назад из морето не позволяваха на противника да вземе корабите им на абордаж. Славата им на победители се дължеше най-вече на бързината, с която се придвижваха от една точка в друга, и на маневреността на триремите им, способни да се промъкват безнаказано между противниковите галери. Екипажите можеха да гребат продължително време при изключително високо темпо и това компенсираше малката маса на корабите при насрещните удари с противниковия борд. Подобно на стенобойни машини обкованите с бронзови листове върхове на родоските триреми спокойно биха разпорили корпуса и на най-големия противников съд. А според родосци единственият начин да си осигуриш категорична морска победа е като пробиеш дъното на вражия кораб и го потопиш.
Когато от понтийската флотилия забелязаха родоските триреми на хоризонта, всички бяха готови за голямото сражение. Скоро се разбра, че родосци само опипват слабите места на противника, защото след като замаяха главите на противника със светкавичните си маневри, те бързо обърнаха към родния си остров и с мощни тласъци на греблата се измъкнаха на безопасна дистанция от понтийци. Все пак островитяни се сдобиха с два скромни успеха. Първият бе, че два кораба от понтийската флотилия, твърде мудни, а и с неопитни капитани, получиха пробойни и потънаха; а втората се състоеше в паниката, обхванала предводителя на противника — самия цар Митридат. Никога през живота си могъщият владетел не бе познавал подобен страх. Всъщност това беше и първата морска битка, в която взимаше участие; досега бе плавал единствено в Евксинския понт, а там едва ли щеше да се намери достатъчно дързък пират, за да нападне понтийската флота.
Едновременно сащисан и въодушевен, царят стоеше като на тръни върху златния си трон и се опитваше да обхване с орловия си поглед цялото полесражение наведнъж. Така и не беше помислил, че собственият му живот може да се окаже в опасност. Беше се извърнал наляво и тъкмо се любуваше на грациозните маневри на бърза родоска галера, когато собственият му кораб изведнъж се заклати, палубата му зловещо изскърца и всичко наоколо се раздруса като в мощна конвулсия. Шумът от строшените весла се смеси с виковете на изненада и уплаха сред гребците.
Митридат бе обзет от паника, която му донесе нещо още по-неприятно. Защото велият цар на Понт се беше насрал. Митридат беше замръзнал като статуя пред недоумяващите погледи на приближените и което беше още по-лошо — на простите моряци, които по инстинкт бяха вдигнали глави да видят всичко ли е наред с господаря им.