— Излишно или не, вече ни е поднесено — отвърна му Гай Марий. — Война срещу Митридат! Знаех, че все някой ден ще избухне. По-скоро се учудвам, че трябваше толкова време да чакаме.
— Луций Корнелий скоро ще се върне в Рим — обади се другият цензор Публий Лициний Крас. — На всички ще ни е по-леко, щом го видим сред нас.
— И защо? — искаше да знае Марий, ставащ все по-нападателен. — Не беше нужно да го викаме толкова спешно в Рим. Нека първо свърши с италийците.
— И все пак той е първи консул — напомни му Катул Цезар. — Сенатът не може да взема решения от подобно жизнено значение за държавата, без първият консул да председателства заседанието.
— Пфу! — изсумтя недоволно старият воин и се оттегли встрани.
— Според вас какво му е? — попита Флак Принцепс Сенатус.
— А ти какво мислиш, че му е, Луций Валерий? Гай Марий си остава опитна хрътка, лесно надушваща жертвата си. Задава се нова война и той не иска да я пропусне — обясни Катул.
— Вярвам, не искаш да кажеш, че той самият смята да вземе участие в нея? — изгледа го в недоумение цензорът Публий Крас. — Та той е болен и стар едновременно!
— Това за нас може да значи нещо, но за него — не.
Войната в Италия бе доведена до своя край. Макар марсите така и да не благоволиха официално да капитулират, от всички народи, които се вдигнаха на оръжие срещу Рим, те понесоха най-големите поражения; земите им бяха опустошени, а сред мъжкото население почти не бяха останали хора, годни да воюват. През февруари Квинт Попедий Силон се видя принуден да напусне родината си и да се скрие при Мутил в обсадената Езерния. Мутил беше тежко ранен и не можеше повече да води армията си в бой. От кръста надолу самнитският пълководец бе напълно парализиран.
— Ще трябва да предам на теб, Квинт Попедий, властта над цял свободен Самниум — посрещна той приятеля си.
— Не! — възкликна ужасен Силон. — Та аз не притежавам ни най-малко твоите качества на стратег и водач. Да се оправям със самнитските ти войници, ще ми е напълно невъзможно.
— И така да е, друг няма кой да те замести. Моите сънародници сами избраха да поставят теб за мой наследник.
— А дали самнитите наистина искат да продължат войната?
— Да — отговори твърдо Мутил. — И все пак от името на Самниум, не на цяла Италия.
— Това го разбирам. Но нима искаш да кажеш, че вече не е останал и един самнит, достоен да ги поведе в сражение?
— Нито един, Квинт Попедий. Ти оставаш единствената ни надежда.
— Щом е така, не мога да откажа — въздъхна Силон.
Това, което двамата дори не намериха за нужно да обсъждат, бяха разбитите им надежди за самостоятелна и обединена Италия. Разгромът на съюза можеше да доведе само до едно: до окончателната победа на римляните. Това и Силон, и Мутил прекрасно разбираха.
През май последната оцеляла армия на въстаниците, командвана от марса Квинт Попедий Силон, напусна крепостта Езерния. Силите на самнитите наброяваха всичко на всичко трийсет хиляди пешаци и хиляда конници, към които бяха присъединени в последния момент двайсет хиляди освободени роби. Голяма част от войниците бяха все болни и ранени, които почти инстинктивно се бяха събирали в мощната крепост, за да чакат по-добри времена за победа. Конницата пък беше доведена от Силон, който бе успял през зимата да пробие през римските редици и да се добере до града. Сега обаче откритият бой с врага ставаше неизбежен; Езерния повече не можеше да храни толкова гладни гърла.
В цялата самнитска армия нямаше човек, който още да вярва в крайната победа; за всички тези обрулени от войната мъже беше въпрос на чест да загинат на бойното поле. Римляните щяха да победят, но поне щяха да заплатят скъпа цена за победата си. Когато обаче Силон превзе Бовианум и изкла римския гарнизон на крепостта, войниците му се поободриха. Все пак не беше изключено съдбата отново да им се усмихне… Метел Пий чакаше с армията си под стените на Венузия, насред Апиевия път. Значи и на самнитите посоката беше Венузия.
Венузия се оказа мястото, където се разигра последното сражение в кървавата и продължителна война между римляни и италийци. Сякаш събитията, започнали с убийството на Марк Ливий Друз, бяха изписали пълен кръг, за да се върнат в самото си начало. Защото на бойното поле под стените на града се срещнаха в единоборство двамата мъже, най-скъпи на покойния Друз — приятелят му Силон и брат му Мамерк Лепид. Самнитите гинеха с хиляди в неравния бой с изрядно подготвените римски легиони, докато Силон и Мамерк се бяха счепкали в смъртоносна схватка. Най-накрая марсът падна повален на земята и Мамерк се надвеси над него с насълзени очи. Мечът стърчеше високо над главата му, но той така и не смееше да нанесе последния удар.