— Довърши ме, Мамерк! — замоли го изтощеният Силон. — Дължиш ми го, задето убих Цепион. Не искам да стана част от триумфа на Прасчо!
— Задето уби Цепион — съгласи се Мамерк и го закла. След което избухна в сълзи за Друз, Силон и горчивата победа, която римляните си бяха извоювали.
— Всичко свърши — рече Прасчо Метел Пий на Луций Корнелий Сула, дотърчал веднага при Венузия, щом научи за движението на самнитите. — Венузия се предаде вчера.
— Не, още не е свършило — навъси се Сула. — Докато Езерния и Нола на свой ред не се предадат, войната не може да се счита за окончателно спечелена.
— А не ти ли е минавало през ума — подхвърли с присъщата си срамежливост Прасчо Младши, — че ако вдигнем доброволно обсадата на Езерния и Нола, жителите на двата града скоро ще се върнат към нормален живот и никой повече няма и да си спомня за случилото се през последните години?
— Убеден съм, че точно така ще стане и тъкмо за това няма да вдигна обсадата. Откъде накъде точно на тях ще им се размине? Помпей Страбон не остави Аскулум Пицентум безнаказан, трябва да последваме и ние примера му. Не, Прасчо, Езерния и Нола ще си останат така, както са си в момента. Ако трябва и до края на света.
— Чувам, че Скатон е умрял и пелигните са се предали — смени темата Метел.
— Така е, но логическата връзка върви в обратен ред — поправи го Сула с усмивка. — Първо Помпей Страбон приел капитулацията на пелигните, а после Скатон се хвърлил, върху меча си, за да няма нищо общо с позора на сънародниците си.
— Значи наистина всичко е свършено! — не вярваше на ушите си Метел Пий.
— Не и преди да сме превзели Езерния и Нола.
Новината за клането на римляни и италийци в Азия застигна Сула в Капуа, където той се беше установил за остатъка от бойните действия срещу италийците. След като беше изпълнил докрай дълга си към родината, Катул Цезар най-после получи и правото да се завърне в Рим, за да почине. Консула наследи личният му секретар — не друг, а чудото, наречено Марк Тулий Цицерон, — който се оказа достатъчно запознат с работата, за да замести пълноценно бившия си началник.
За голямо разочарование на младия Цицерон Сула се оказа не по-малко страшен и ужасен от Помпей Страбон. Още щом Катул Цезар замина за Рим, секретарят му вече си спомняше с тъга за него.
— Луций Корнелий, дали ще бъде възможно до края на годината да бъда уволнен от армията? — попита веднъж Цицерон. — Вярно е, че още не ми се събират и две години военна служба, но ако се прибавят и походите, в които съм взел участие, се събират общо десет.
— Ще видим какво можем да сторим по въпроса — рече Сула, който изпитваше към младежа кажи-речи същите чувства, както и Помпей Страбон. — Засега обаче и дума не може да става да те пусна. Откакто Квинт Лутаций замина да си почива, в Капуа няма друг човек, който да те замества като мой помощник.
„Но пък и какво изобщо означава в наше време да си почиваш? — разсъждаваше с горчивина Сула, докато ръчкаше четирите мулета, впрегнати в каручката му, по-бързо да го отведат в Рим. — Едва-що сме успели да овладеем един пожар и избухва друг, с още по-голяма сила. В сравнение с това, което ни чака тепърва, войната с Италия ще ни изглежда като детска игра.“
В Рим се бяха събрали всички по-висши сенатори, включително и скиталецът Помпей Страбон. Трябваше веднага да се проведе заседание по въпроса за събитията в Азия и за целта в храма на Белона на Марсово поле присъстваха поне сто и петдесет души.
— Е, ако не друго, то поне знаем със сигурност, че Маний Аквилий не е между живите. Би могло да се предположи, че същото важи и за двамата му колеги в комисията — започна изказването си пред Сената Сула, сякаш проблемът не изглеждаше чак толкова страшен. — От друга страна, може да се предположи, че Гай Касий е все още здрав и читав, нищо че не сме чули вест от него. Това, което най-много ме озадачава, е защо толкова време управителят на Киликия Квинт Опий не е дал ни най-малък признак на уплаха. Най-вероятно е това да означава, че и Киликия вече е изгубена. Тъжно е, когато Рим трябва да чака новини от един изгнаник, вместо да разчита на действащите си магистрати.