— И какво общо виждаш между това и подкрепата му за Гай Марий?
Луций Цезар вдигна рамене.
— Не знам, Публий Лициний! Наистина не знам.
А всъщност Сулпиций застана на страната на Марий и Цина, защото двамата се бяха осмелили да застанат срещу Сената. В това се състоеше мотивът му. Откакто бе изслушал текста на писмото на Рутилий Руф, той наистина бе преживял коренна промяна в мисленето си. Сякаш от мига, в който Флак прочете новините от Смирна, целият му живот се превърна в жестока, неизлечима болка. Чувстваше се виновен за всичко; съзнанието му до такава степен се бе объркало, сякаш го изпълваше една-единствена мисъл: как някакъв си чуждоземен владетел бе сметнал жителите на Рим и тези на полуострова като омесени от едно и също тесто. А ако един чуждоземен владетел не можеше да различи римляни от италийци, то това означаваше, че и целият останал свят ги смята за едно и също. За страничния наблюдател всички жители на Италийския полуостров, независимо от това, как самите те се наричат, представляваха един народ с общ бит и еднакъв начин на мислене.
Сулпиций винаги се бе смятал за патриот и краен консерватор; затова когато избухна Италийската война, той се бе хвърлил безрезервно в подкрепа на римската кауза. В годината, когато убиха Друз, служеше като квестор и бе натоварен с изключително отговорни задачи; за негова чест се бе справил блестящо с всички тях. До голяма степен благодарение на неговите лични усилия мнозина италийци бяха намерили смъртта си на бойното поле. Сега с негово съгласие жителите на Аскулум Пицентум бяха преживели нещастия, на каквито никога в историята римляните не бяха подлагали дори варвари. Онези хиляди италийски момчета, които Помпей Страбон бе наредил за триумфалното си шествие по улиците на града и които след това най-безсъвестно бе прогонил от града без храна, без дрехи и пари — колко от крехките им телца бяха издържали на студа и глада и се бяха спасили от клопката на смъртта? За какво се мислеха римляните, че си позволяваха да налагат такива тежки наказания на хора, които по нищо не се различават от самите тях? Можеха ли римският Сенат и народ да твърдят с чиста съвест, че са по-цивилизовани от понтийския цар Митридат? Та той поне не криеше намеренията си! Дори не се опитваше да обосновава постъпките си с някакви отвлечени права и привилегии, които римляните кой знае откъде бяха измислили за себе си. Пък и самият Помпей Страбон също беше вършил всичко за своя собствена сметка. Сенатът беше този, който си затваряше очите за престъпленията или ги оправдаваше.
Имаше ли изобщо правда на този свят? Кой от всички хора по земята може да се нарече прав? Ако един-единствен италиец се окажеше оцелял след това клане и се покажеше някой ден на портите на Рим, с какви очи щеше да го погледне той, Публий Сулпиций Руф? По какво се различаваше той, народният трибун Публий Сулпиций Руф от варварския владетел Митридат? Нима и той самият не се бе погрижил да бъдат избити хиляди италийци? Не беше ли служил и той като легат на Помпей Страбон, не беше ли му помагал в чудовищните деяния, които извърши с пиценци?
Но макар и в плен на голяма мъка и объркване, той беше способен и на по-трезви разсъждения — или по-точно на такива, каквито той самият намираше за трезви, логични и смислени.
Не беше истинската вина в Рим. А единствено в Сената. Единствено у хората от неговата обществена класа, включително у него самия. Само сенаторите, сред които се нареждаше и самият той, бяха способни до такъв сляп фанатизъм да отстояват идеята за римското превъзходство над останалия свят. Кой друг, ако не Сенатът, уби навремето приятеля му Марк Ливий Друз? Кой, ако не Сенатът, отказа на съседите си римско гражданство след войната срещу Ханибал? Кой, ако не Сенатът, заповяда град Фрегела да бъде сринат със земята? Сенатът, Сенатът, Сенатът… Сиреч хората от неговата класа. Сред които и самият той.
Е, време им беше да заплатят цената на своето безочие. И той да я заплати редом с всички останали. Време беше според Сулпиций римският Сенат да слезе завинаги от обществената сцена. Време беше да изчезнат всички онези стари фамилии на управляващи, време беше властта и парите да бъдат отнети от хищните им пръсти, за да престанат веднъж завинаги своеволията и несправедливостите, извършвани спрямо слабите и беззащитните, спрямо италийските народи… „Ние сме виновни за всичко — разсъждаваше Сулпиций. — И трябва да платим за вината си. Сенатът ще изчезне. Цялата власт в Рим трябва да бъде дадена на народа. Нека тези, които винаги сме определяли като върховни управници, но които досега играеха единствено ролята на безгласни пионки в ръцете на могъщите, наистина получат своите права. Върховни управници ли? Не и докато съществува този проклет Сенат! Докато Сенатът продължи да заседава, суверенитетът на римския народ остава само гола буква. Не става дума за пролетариите, разбира се. А за истинския народ. За онези от втората, третата и четвъртата класи, които представляват гръбнака на римското общество, но са лишени, от каквато и да е власт върху държавните дела. В крайна сметка богатите и влиятелните конници от първата класа не са ли същите като събратята си сенатори? Време им е и на тях да си ходят.“