Застанал до Марий и Цина, Сулпиций оглеждаше сенаторите, обърнали се всички с лице към него. Сред тях бяха и близките му приятели Гай Аврелий Кота (назначен на сенатор едва на двайсет и осем години, след като двамата цензори си бяха взели поука от насърчителните слова на консула Сула и се опитваха на всяка цена да попълнят състава на Сената с достойни люде) и вторият консул Квинт Помпей Руф, и двамата се опитваха да дадат израз на своята загриженост за държавните дела. Нима и те не можеха да проумеят вината си? Защо го зяпаха, сякаш той беше виновен в нещо? Вярно, че той беше виновен. И то много виновен. Но те си нямаха и най-бегла представа за какво по-точно.
„И ако те наистина не разбират — казваше си Сулпиций, — то на мен не ми остава друго, освен да чакам избухването на тази нова война… Ех, защо трябва винаги да сме във война с някого? Хора като Квинт Лутаций и Луций Корнелий Сула ще бъдат твърде заети с военните дела, за да ми пречат в Рим. Ще изчакам. Когато му дойде времето, ще убия Сената. Ще убия цялата първа класа.“
— Луций Корнелий Сула — прекъсна мислите му Флак Принцепс Сенатус, — от името на римския Сенат и народ ти връчвам върховното командване във войната срещу Митридат.
— Само че къде ще намерим пари за война? — питаше Сула на вечерята, която даваше в новото си семейно огнище.
Компания му правеха братята Цезари, Луций Корнелий Мерула, фламен Диалис, Публий Лициний Крас Цензор, банкерът и едър търговец Тит Помпоний, другият банкер Гай Опий, Квинт Муций Сцевола Понтифекс Максимус и Марк Антоний Оратор, който същия ден се беше върнал за пръв път в Сената след продължително боледуване. Сула неслучайно бе изготвил подобен списък на гостите; целта му беше именно да обсъди с тях финансовите проблеми на държавата. Ако някой можеше да отговори на неразрешимите въпроси, това бяха присъстващите в триклиния му.
— Нищо ли няма в хазната? — попита Антоний Оратор, на когото му беше трудно да осмисли нейното пълно опразване. — Искам да кажа, открай време всички градски квестори и трибуни на хазната само се надпреварват да твърдят, че в хазната няма нищо, дори когато е тъкмо противното.
— Можеш да ми вярваш, Марк Антоний, този път това си е самата истина — поклати глава Сула. — Лично аз посетих на няколко пъти хазната през последните няколко седмици… При това взех достатъчно предпазни мерки никой да не знае, че идвам.
— Ами храмът на Опс? — попита Катул Цезар.
— И там е все същото.
— Е, ако сме стигнали съвсем до дъното — намеси се Сцевола Понтифекс Максимус, — винаги можем да разчитаме на златото на римските царе, пазено тъкмо за дни на извънредна опасност.
— Какво злато? — попитаха всички останали в хор, включително домакинът.
— То и аз не знаех нищо за него до момента, в който ме направиха върховен понтифекс! — заоправдава се Сцевола. — Намира се в подземията на храма на Юпитер Оптимус Максимус… Около, всъщност няма и двеста златни таланта.
— Да не му се нарадва човек! — изрече иронично Сула. — Не се и съмнявам, че по времето на Сервий Тулий с тези средства Рим е можел да воюва, колкото си иска. Сега обаче няма да стигнат за повече от четири легиона, при това максимум за половин година. Ще трябва доста да бързам, за да успея!
— Като за начало звучи добре — опита се да го ободри Тит Помпоний.
— А защо вие, банкерите, не дадете на заем на държавата една-две хиляди таланта? — попита го Крас Цензор, който обожаваше парите, но не притежаваше толкова, колкото му се искаше — единствените му постоянни доходи идваха от калаените рудници в Испания, но през последните години му беше отнета възможността отблизо да наблюдава стопанисването им.