— Тръбата да засвири, мечове в ръка, щитове пред гърди! — обърна се към легиона си Сула, както винаги ледено спокоен.
От всички тръбачи един-единствен надигна инструмента пред устата си, но щом звуците на бойния сигнал прокънтяха из площада, мигом им отговори звънтенето на няколко хиляди доспехи. Легионерите извадиха оръжията си, а щитовете на най-предната редица сякаш се сляха в непробиваема стена от желязо.
— Барабаните да забият. Редиците да се стегнат. Очакваме атака.
Гласът на Сула отекна из целия площад — до такава степен се бяха смълчали всички.
Барабаните заиграха в смразяващ ритъм и ударите на палките започнаха да се набиват като с чук в ушите на тълпата. Гладиаторската паплач, скупчила се срещу легионерите, навярно по-малко би се уплашила, ако насреща й излезеше орда крещящи варвари, но равномерното биене на барабаните беше способно да пропъди и последните капчици смелост в душата на Сулпициевите разбойници.
По едно време тълпата изведнъж се разтвори и най-отпред се показа Гай Марий, с меч в ръка, с шлем над очите, с аленочервено наметало около врата — дрехата на римските пълководци. До него стоеше Сулпиций, а зад двамата — младият Марий.
— Атака! — извика мощно Марий и от гърлото му се разнесе див крясък.
Хората му понечиха да се подчинят на заповедта, но пространството беше твърде тясно и нямаше как да се разгърнат с цялата си мощ. Колкото и да натискаха върху легионерите, така и не можаха да ги побутнат нито с крачка. Те ги гледаха с презрение и ги блъскаха на свой ред с щитовете си, без дори да посягат с мечовете.
— Тръбите да засвирят атака — нареди Сула и като се извъртя на седлото си, грабна сребърния орел на Втори легион.
След огромно усилие на волята и единствено за да угодят на своя пълководец — сега, когато дойде време да се прибегне до сила, никой от легионерите не желаеше да пролива кръв — войниците надигнаха мечове и отвърнаха на удара с удар.
При подобна ситуация не беше възможно да се разгръща каквато и да било военна тактика. На Форум Есквилинум въоръжени мъже отчаяно се опитваха да размахат мечовете си и да ударят врага пред себе си. След няколко минути на здраво блъскане Първа кохорта успя да си пробие път до Кливус Субуранус и Викус Сабуци, а Втора веднага я последва. През Есквилинската порта се понесоха една след друга и останалите осем, всяка от които напрягаше докрай мишци, за да изтласка встрани Мариевите доброволци, без да се стига до кръвопролитие. Сула, все така яхнал мулето си, се озърташе дали не може с нещо да помогне, но нямаше кой знае с какво. Предимството му на пълководец се изразяваше в това, че единствен от всички сражаващи се можеше да погледне над главите на войниците и съгражданите си и това, което видя, бе яростната съпротива на жителите от квартала. От прозорците на околните сгради смелите есквилинци неуморно замеряха маршируващите войници с глинени гърнета, дървени дъски, домашна покъщнина или тухли. Той си спомни годините, когато сам бе живял в средите на градската беднотия, и можеше да си обясни какво ги подтиква към такава ярост. Със сигурност имаше такива, които за нищо на света не можеха да приемат нахлуването на легионите в града; но мнозина други просто използваха случая да замерят хората от улицата, без да се страхуват, че някой ще запомни физиономиите им.
— Донесете ми запалени факли! — нареди Сула на аквилифера, чакащ послушно консулът да му върне сребърния орел, за който отговаряше пред легиона.
— Тръби и барабани да засвирят с пълна сила! — заповяда още.
В подобно затворено пространство врявата от инструментите скоро достигна предела на пълното безумие. Всички биещи се замръзнаха неподвижни и Сула използва момента да се обърне към гражданите:
— Ако още някой хвърли нещо от прозореца си, ще запаля града! — извика той с пълно гърло и за да потвърди намеренията си, хвърли главнята в ръката си високо над главата си. Факлата изписа парабола и изчезна в един от близките прозорци. Веднага я последваха още няколко и жителите от горните етажи се изпокриха.
Доволен от лесната си победа срещу съседите, Сула насочи вниманието си отново към полесражението. Сигурен беше, че жителите на съседните сгради са приели думите му насериозно. Сцените на площада можеше да са гротескни, но не се разиграваха заради удоволствието на околните. Ако боят не беше достатъчен да сплаши римляни, то огънят щеше да свърши работа. Градът се плашеше от пожар много повече, отколкото от война.