— Скъпи Квинт Помпей, според мен това, от което най-много се нуждаеш в момента, е да подишаш свежия въздух на провинцията — рече веднъж той на другия консул, при това с най-голяма искреност и топлота. — Откакто момчето ти бе убито, нито за миг не съм те видял да се отпуснеш, да избягаш от притесненията и тревогите си, да погледнеш с по-голям оптимизъм на бъдещето. Все повече се затваряш в собствените си грижи, губиш връзка с това, което вършим в държавните работи, като че ли не си способен да усетиш цялото величие на започнатото дело. Някакви си дреболии са способни да те извадят от нерви, да те разстроят за целия ден! Не разбирай, че ти предлагам да отидеш на почивка. Напротив, искам да те натоваря с тежка и отговорна работа.
Помпей вдигна състарените си от мъка очи и изгледа приятеля си с цялата нежност, на която беше способен. Ако не друго, то поне се бе оказал късметлия да има за съратник във властта един от най-великите мъже в римската история. Можеше ли дори да го предполага при онази среща, когато двамата със Сула се бяха наговорили да бъдат съюзници?
— Ти си абсолютно прав, Луций Корнелий — отговори Помпей. — Прав във всичко, което каза. Но знаеш, че не ми е лесно да свикна с това, което се случи. И което продължава да се случва. Ако наистина мислиш, че мога да свърша някоя работа, ще се радвам да ми я възложиш.
— Мисля, че има една много отговорна задача, с чието разрешаване може да се справи само консул — увери го Сула.
— И коя е тя?
— Да заместиш Помпей Страбон.
Вторият консул чак потръпна от безпокойство и в погледа му се прочете нещо повече от изненада.
— Но доколкото знам, Помпей Страбон е също толкова привързан към легионите си, колкото и ти към твоите!
— Напротив, скъпи Квинт Помпей, напротив. Само преди няколко дни получих писмо от него. Пита ме дали не би могло някой да поеме командването вместо него. Нещо повече, изрично предлага този някой да бъдеш ти. Нали разбираш, и двамата сте от Пиценум, а пък легионите му са свикнали да ги командват техни хора, иначе рискуваме да се разбунтуват. — Докато Сула обясняваше, по лицето на Помпей се изписа едва ли не детинска радост. — Всъщност ти няма и да командваш. По-скоро ще се заемеш с разпускането на легионите. Всякаква въстаническа съпротива на север е смазана, Рим повече не се нуждае от тази си армия, а пък и хазната няма с какво да покрие по-нататъшните й разходи. Това, което ти предлагам, далеч не е някоя безобидна служба в провинцията, Квинт Помпей. Добре си давам сметка защо така изненадващо Помпей Страбон поиска да го сменят. Ще му бъде тежко, след като толкова време войниците му са се раздавали заради него, той изведнъж да ги отпрати по домовете! Нека някой друг Помпей го стори вместо него!
— Напълно разбирам, Луций Корнелий. Не само че нямам нищо против, но дори се радвам да бъда полезен.
Още на другия ден Сенатът издаде сенатус консултум, с който Гней Помпей Страбон биваше лишен от командването на северната армия и на негово място се поставяше консулът Квинт Помпей Руф. Консулът не чакаше да го подканват и веднага замина на север. Поне беше сигурен, че ако заловят и екзекутират някого от двайсетте обвинени, той няма да има пръст в това. Никой не можеше да му държи сметка за деянията на събратята му.
— Не е нужен куриер, ти сам ще занесеш назначението си — предаде на колегата си сенатския указ Сула. — Искам да те помоля за една услуга, Квинт Помпей — преди да връчиш на Помпей Страбон официалния документ, предай му това писмо от мен. Нека прочете най-напред него.
По това време Помпей Страбон шеташе из Умбрия и легионите му бяха на лагер под стените на Ариминиум. Затова консулът пое по Вия Фламиния, големия път към северните провинции, който прехвърляше билото на Апенините някъде между Асизиум и Калес. Зимата още не бе настъпила съвсем, но времето из планините беше достатъчно студено, за да пътува Помпей облечен в най-дебелите си дрехи и за да влачи след себе си тежко натоварено муле с багаж. Понеже го пращаха на военна служба, консулът бе придружен единствено от ликторите си и от няколко роби. Понеже Фламиниевият път водеше до родните му места и той бе пътувал неведнъж по него, не му беше нужно да търси гостилници и странноприемници; Помпей Руф познаваше всички по-богати люде из страната, а те нямаше да му откажат гостоприемство.