В Асизиум бе посрещнат от един стар познат, който веднага започна да му се извинява, че домът му не бил толкова уютен, колкото преди.
— Времената са други, Квинт Помпей! — въздъхваше човекът. — Много неща трябваше да разпродам, за да живея! И като че ли не ми стигаха неприятностите, ами ме сполетя миша напаст!
Помпей Руф беше настанен както преди в стаята за гости, но веднага установи колко от вещите в нея бяха изчезнали. Дори кепенците на прозорците бяха отнесени от мръзнещи войници и огънят в огнището не можеше да стопли добре помещението. Консулът дълго време се опитваше да се стопли под завивките и не можеше да заспи. Слушаше как гризачите се гонят по пода и се чудеше какво ли става в Рим. Дори след като бе напуснал града, Помпей продължаваше да се убеждава, че Луций Корнелий е стигнал твърде далеч. Беше сторил недопустими неща. И някой ден това щеше да доведе до нови сътресения. След като поколения след поколения народни трибуни бяха омайвали с гласовете си Форума, трудно можеше да вярва човек, че плебсът отведнъж ще се примири с реформите на Сула, още повече че бяха въведени със сила. Народът щеше да изчака консулът да си замине и докато легионите му се сражават в Гърция, законите му щяха да отпадат един по един от таблиците. Най-лошото беше, че и хора като Квинт Помпей Руф щяха да носят отговорност за тези недопустими закони… И за тези недопустими присъди.
Събуди се призори разтреперан от студ. Без да губи време, се залови с облеклото си. Най-напред си нахлузи късите гащи с крачоли до коленете, след това — дебелата риза с дълги ръкави, върху която навлече две туники; за краката си пазеше гетри от груба, но топла вълна.
Когато обаче посегна към чорапите си и се отпусна на леглото, за да ги обуе, откри, че през нощта мишките са изяли най-миризливите им части — при пръстите и петите. Кожата му настръхна, този път не от студа и студени тръпки полазиха гърба му. Вдигна окъсаните си чорапи и ги огледа на сивкавата светлина, процеждаща се през отворения прозорец. Като суеверен пиценец той добре знаеше какво означава подобно предзнаменование и именно това го изпълваше с ужас. Мишките се смятаха за предвестници на смъртта и през нощта бяха изяли чорапите му. Помпей Руф щеше да изгуби властта. Щеше да умре. Това беше сигурно.
Личният му прислужник веднага донесе чисти чорапи и клекна да му ги обуе. Вкаменената физиономия на господаря му го плашеше. Робът също разбираше поличбата и вътрешно се молеше да не се окаже вярна.
— Домине, няма какво толкова да се плашиш — успокои той консула.
— Ще умра — отвърна му Помпей Руф.
— Глупости! — възрази робът и му помогна да се изправи. — Кой е грък от двама ни, ти или аз? Зная много повече за боговете на Подземния свят, отколкото всеки римлянин! Ето, Аполон е бог и на светлината, и на живота, и на лечението, а мишките се смятат за негови свещени животни! Не, ако това наистина е поличба, то тя означава, че ти ще излекуваш Севера от мъките му.
— Означава, че ще умра — повтори Помпей Руф, който твърдо отказа да бъде разубеден.
Три дни по-късно консулът, примирен с трагичната си съдба, пристигна в лагера на Помпей Страбон. Завари далечния си братовчед Страбон да си живее живота в голяма селска къща, където можеше да се отдаде на известен лукс.
— Ей на това му се вика изненада! — зарадва се той на гостенина си и му подаде ръка. — Заповядай, заповядай!
— Нося две писма със себе си — съобщи му Помпей Руф, щом се настани на предложения му стол и отпи от най-хубавото вино, поднесено му, след като напусна Рим. За да не губят време, веднага подаде свитъците на Страбон. — Луций Корнелий изрично ме помоли да ти дам най-напред неговото, другото е от името на Сената.
В мига, в който консулът спомена магическата дума „Сенат“, по лицето на Страбон като че ли премина сянка, но той така и не каза нищо. Помпей Руф дори се зачуди дали братовчед му наистина е реагирал, или само така му се е сторило. Страбон разчупи печата и започна да чете на глас:
„Крайно ми е неприятно, Гней Помпей, че Сенатът ме принуди при такива екстремни обстоятелства да пратя братовчед ти Руф при теб. Ако има човек, който да си дава пълна сметка за заслугите ти към Рим през последните години, то това със сигурност съм аз. Но ще ти бъда още по-признателен, ако и в тези трудни времена не откажеш на моя милост и на цял Рим това, за което те молим. Става дума за нещо, от което зависи кариерата и на двама ни с теб.