— Нямам нищо против да попътувам — увери го Помпей Руф. Консулът започваше да се чувства по-добре. Може би личният му прислужник щеше да се окаже прав и поличбата не е значела задължително скорошна смърт.
Вечерта Помпей Страбон организира скромно пиршество в просторната и добре отоплена къща, където се бе настанил. Синът му, все тъй прелестен и чаровен както винаги, присъстваше заедно с останалите кадети, двамата легати Луций Юний Брут Дамазип и Луций Гелий Попликола, както и четирима назначени трибуни.
— Не можеш да си представиш колко ми е леко да не съм консул в тия времена — разправяше Страбон на братовчед си, имайки предвид военните трибуни, които бе избрало плебейското събрание и които се бяха опълчили на Сула. — Не ми се мисли какво щях да направя с тия говеда. Да откажат на началника си да го придружат до Рим. Типично. Всички са един дол дренки — тъпи и самоуверени. Голяма работа, че ги е избрал народът…
— Ти да не би наистина да одобряваш похода срещу Рим? — погледна го с известно недоверие Помпей Руф.
— Разбира се, че одобрявам. Кажи ми какво друго можеше да стори Луций Корнелий.
— Ами просто да се примири с решението на народа.
— С кое решение? С това, което пренебрегва основния конституционен принцип в Рим? Принципа за неприкосновения консулски империум? Недей така, Квинт Помпей! Не Луций Корнелий действа против закона, а плебейското събрание начело с онзи изменник Сулпиций. И Гай Марий. Алчен за власт дъртак. Вече за нищо не го бива, не може ли да го проумее? Или е толкова оглупял, че и такива елементарни неща му се губят? Откъде накъде ще му позволяват да нарушава конституцията, а бедният Луций Корнелий, който единствен застана открито в нейна защита, ще бъде охулван?
— Народът никога не е таял голяма любов към Луций Корнелий, сега обаче можем да сме сигурни, че го мрази.
— Това дали изобщо го тревожи? — попита Помпей Страбон.
— Не мисля, че го тревожи, макар че според мен би трябвало.
— Това са празни приказки! Я горе главата, братовчеде! Пък и така или иначе това вече теб не те засяга. Когато спипат Марий, Сулпиций и останалите и им отрежат гърлата, никой няма да обвинява теб. По-добре си налей вино.
На другата сутрин консулът реши да обиколи сам лагера, за да се запознае с новото си положение. Всъщност предложението дойде от страна на Помпей Страбон, който умишлено отказа да го придружи.
— По-добре хората да свикнат отрано с новия си началник — каза той.
Помпей Руф още не можеше да се нарадва на топлото посрещане и безгрижно се разхождаше из лагера. Откъдето и да минеше, центуриони и войници го поздравяваха най-дружелюбно. Задаваха му въпроси за какво ли не, чудеха се как само да му се подмажат и да му направят добро впечатление. Все пак Помпей Руф бе достатъчно предпазлив да не стига до нежелани крайности и каквито неприятни наблюдения имаше от инспекцията си, щеше да ги премълчи, поне до мига, в който Помпей Страбон окончателно му предадеше командването и си заминеше от лагера. Това, което най-много го разочарова, дори засегна като офицер, беше пълната липса на хигиенни навици у легионерите. Нужниците и съответстващите им помийни ями бяха занемарени и се намираха в опасна близост с кладенеца, от който армията черпеше вода. „Типично за селяни, расли в провинцията — мислеше си с горчивина Помпей Руф. — Щом решат, че ямата е запълнена, просто си вземат клозетите и ги пренасят на друго място.“
По едно време към консула се приближи голяма група войници. Всички бяха усмихнати и видимо разговорливи, затова бъдещият им началник дори не помисли, че срещата може да се окаже опасна за него. Нещо повече, в пристъп на добро настроение си каза, че може още отсега да засегне с легионерите въпроса за хигиената. Войниците го наобиколиха от всички страни и както Помпей Руф им се усмихваше и се готвеше да ги заговори, някой заби меча си в кожената му броня. Консулът дори не разбра какво точно се е случило, преди да последват още удари от всички страни едновременно. Толкова бързо и точно удряха войниците, че той дори не извика, дори не можа да си спомни за нахапаните от мишките чорапи. Преди да падне на земята, вече беше мъртъв. Убийците му веднага се разпръснаха и изчезнаха зад околните палатки.
— Каква тъжна история! — възкликна Помпей Страбон, когато двамата със сина му се надвесиха над трупа. — Отишъл си е, бедният. Наръгали са го поне на трийсет различни места. Добра работа, няма що, ония си ги е бивало.