— Ако не бях аз, назначени отци, вас просто нямаше да ви има. Мога да кажа това с ръка на сърцето. Ако законите на Публий Сулпиций Руф бяха останали върху таблиците, плебсът — дори не народът като сбор от патриции и плебеи, а само плебсът — щеше да властва в Рим, без да съществува нито една институция, която да внася известен баланс в управлението. Сенатът щеше да си остане в ролята на историческа реликва, където няколко десетки мъже ще си припомнят добрите стари времена. Никой от нас не би могъл да се обърне към народа нито със съвет, нито дори с пожелание. Всички важни решения в държавата, дори онези, които заслужено се смятаха за прерогативи на Сената, щяха да бъдат вземани другаде. Затова преди да заплачете за тъжната участ на плебса и народа, преди очите ви да се залеят от сълзи, които нито плебсът, нито народът заслужават, предлагам ви първо да се замислите на какво щеше да прилича нашата свята институция, ако не бях аз.
— Така, така! — подкрепи го от място Катул Цезар, особено щастлив, защото синът му — един от младите сенатори, които бяха включени в списъците, без да са навършили необходимата възраст — най-сетне бе освободен от офицерските си задължения в провинцията и за пръв път присъстваше на заседание. Баща му изрично бе настоявал младият Катул да види как управлява консулът Сула.
— Спомнете си също — продължаваше Сула, — че ако искате и занапред да си запазите правото да направлявате римските дела, ще трябва най-вече да бдите над законите ми. Може би ще ви се иска да ги промените с нещо, но всеки път, когато някой посегне върху тях, нека първо се замисли за Рим! А за да бъде Рим, трябва да има мир в Италия. За да бъде Рим, вие трябва да напрегнете всички сили, за да измъкнете себе си и съгражданите си от блатото на дълговете и беднотията. Трябва да върнете на Рим предишното благополучие. Не можем да позволим народните трибуни отново да вдигнат плебса на бунт. Статуквото, такова каквото го оставям след себе си, трябва да бъде съхранено. Не можем да позволим и занапред идиоти като Сулпиций да управляват!
И за да подсили смисъла на думите си, се вгледа право в очите на двамата новоизбрани консули.
— Утре вие двамата, Гней Октавий и Луций Цина, ще наследите мен и покойния ми колега Квинт Помпей. Аз ще стана просто един консуларен сенатор. Гней Октавий, ще ми дадеш ли тържествената си дума, че ще запазиш законите ми?
Октавий дори не се поколеба.
— Давам ти най-тържествено своята дума, Луций Сула, ще запазя законите ти.
— Луций Корнелий Цина, ще ми дадеш ли и ти дума, че ще запазиш законите ми.
Цина го изгледа без капчица страх или стеснение.
— Зависи, Луций Корнелий Сула, от много неща зависи. Ще запазя законите ти, но само ако те наистина позволят едно по-леко управление на страната. В момента обаче никак не съм убеден в това. Цялата държавна уредба се върна толкова назад във вековете, стана толкова тромава и неестествена… А пък гражданските права на голяма част от римското общество бяха — не се сещам друга дума — премахнати. Много ми е неприятно, че те разочаровам в такъв тържествен ден, но по-добре да не ти обещавам нищо.
Изведнъж лицето на Сула стана неузнаваемо; за пръв път целият Сенат имаше честта да се запознае с другото аз на своя консул — с онази хищна и злобна твар, която живееше в душата на Луций Корнелий Сула и от време на време протягаше смъртоносните си нокти към набелязаните жертви. Както близките съратници на Сула, така и беглите му познати сред назначените отци никога нямаше да забравят изражението му в онзи паметен момент. Всеки от тях щеше да трепери и да чака кога звярът ще бъде пуснат окончателно на свобода.
Преди Сула дори да понечи да отговори, думата му беше отнета от Сцевола Понтифекс Максимус, който се обърна към Цина:
— Луций Цина, не предизвиквай съдбата! — извика и едва не се просна в краката на колегата си. Веднага си беше спомнил, че когато предния път бе видял Сула в подобно настроение, веднага последва походът срещу Рим. — Умолявам те, дай дума на консула!
Последва го гласът на Антоний Оратор:
— Ако наистина смяташ от самото начало да се държиш така предизвикателно, Луций Цина, то не се учудвай, като ти се случи нещо лошо! Нашият консул Луций Катон също се правеше на много важен, но го издебнаха, когато най-малко очакваше.