— Така или иначе, походът ти срещу Рим не трябваше да се случва.
— Какъв друг избор имах, можеш ли да ми кажеш? Ако имаше друга възможност, със сигурност бих я предпочел! Или искаш от мен да бях останал в Капуа и да чакам избухването на втора гражданска война — Сула срещу Марий!
Аврелия пребледня от вълнение.
— Нямаше да се стигне чак дотам!
— Е, да, имаше и трета възможност! Да се предам без бой на един полудял трибун и на един изкуфял старец! Да позволя на Гай Марий да се отърве от мен, както навремето се отърва от Метел Нумидик! Да използва плебейското събрание, за да го сложат начело на армия, която по закон не заслужава. Но когато изгони Метел от Африка, той вече не беше консул! Докато аз бях, Аврелия! Никой няма право да отнема командването от ръцете на действащ консул. Никой!
— Да, разбирам те — кимна тя. Очите й бяха пълни със сълзи. — Но те никога няма да ти простят, Луций Корнелий. Ти дръзна да поведеш армията срещу Рим.
Сула изръмжа недоволно.
— О, да не вземеш да се разплачеш! Никога не съм те виждал да плачеш! Дори на погребението на сина ми! Ако тогава не заплака заради него, сега нямаш право да плачеш заради Рим!
Тя сведе глава и сълзите й, вместо да се изтърколят по лицето й, закапаха в скута й. На светлината от прозореца черните й мигли заблестяха като стъкло.
— Тогава, когато душата ми наистина се задушава от мъка, не мога да заплача — оправда се Аврелия и избърса носа си с ръка.
— Това всеки може да го каже — едва се сдържаше на свой ред да не заплаче Сула.
Тя надигна глава. Сълзите продължаваха да се стичат от очите й.
— Аз не плача заради Рим — промърмори Аврелия и отново избърса носа си. — Плача заради теб.
Сула стана от кушетката и й подаде кърпата си. Застана зад нея и положи ръка върху рамото й. Не му стигаше смелост да я погледне в лице.
— Цял живот ще съм ти признателен за това — каза той и протегна другата си ръка пред лицето на Аврелия. Погали с пръст миглите й и поднесе две-три сълзи до устата си. — Това е тя, Фортуна — рече той, докато ги ближеше с език. — Даде ми на мен да управлявам през най-тежката година в историята на Рим. Също както ми даде най-тежкия живот, който човек би могъл да води. Но аз не се предавам, нито ме е грижа как точно ще победя. Има още много обиколки до края на състезанието. Докато не умра, то няма да свърши. — Стисна рамото на Аврелия. — Взех сълзите ти, за да ги пазя вечно в мен. Веднъж изхвърлих едно изумрудено огледало в канализацията, защото не ми трябваше. Твоите сълзи обаче ще запазя.
След което я пусна и си тръгна от дома й. Крачеше горд по улицата, все едно изведнъж бе забогатял с милион жълтици. Много жени бяха плакали заради него, но все заради собствената си мъка, заради собствените си разбити сърца. Никоя не би плакала заради неговата болка. Аврелия обаче го стори.
Навярно друг човек на негово място би омекнал, би се замислил няма ли и друг път към целта. Но не и Сула. Докато стигне до дома си — а той се намираше в другия край на града, — бе скрил всякакви чувства под маската си на римски управник и любезен съпруг. Вечерята премина приятно в компанията на Далматика, която бе заведена в леглото, за да се любят. След това Сула заспа и прекара десет часа в сън. Дори да му се бе присънило нещо, на сутринта не си го спомняше. Цял час преди зазоряване той се надигна от леглото и без да събужда жена си, отиде до кухнята, отряза си от топлия хляб и парче сирене и се затвори в кабинета си. Започна да се храни, като през цялото време не сваляше замисления си поглед от металната кутия пред себе си. Тя беше голяма колкото дървените имитации на храмове, където се пазеха семейните восъчни маски, беше положена в отсрещния край на писалището и съдържаше главата на Публий Сулпиций Руф.