Речта не довела до нищо, но скоро Сула научи и за дейността на Цина. Вторият консул започнал активна кампания сред педариите в Сената, за да осигури подкрепа за Вергилий и още един народен трибун — Публий Магий. Двамата щели да излязат с предложение Сенатът да препоръча на центуриатните комиции да лишат Сула от империум и да го извикат пред съда по обвинения в държавна измяна. Сенатът твърдо отказал да участва в подобни заговори, но той предчувстваше, че вятърът е задухал срещу него. Противниците му добре знаеха за трите легиона, разположени все тъй на лагер край Капуа, и си казваха, че проконсулът няма да събере смелост да нападне за втори път Рим. Можеха спокойно да го хулят и ругаят, нямаше кой да им държи сметка за това.
В края на януари получи писмо от дъщеря си Корнелия Сула.
„Татко, положението ми е отчайващо. Откакто съпругът и свекърът ми не са между живите, новият патерфамилиас — деверът ми, който на свой ред се кръсти Квинт, — започна да се държи по най-ужасен начин с мен. Той скоро се ожени и етърва ми не ме понася. Докато мъжът ми и свекърът ми бяха живи и се разпореждаха в къщата, никой не ме безпокоеше. Но Квинт Младши и нетърпимата му жена искат да се наложат над мен и свекърва ми. По закон цялата къща принадлежи на сина ми, но като че ли това никой не иска да си спомни. Свекърва ми — съвсем естествено, както предполагаш — взема все по-явно страната на сина си. Цялото семейство не престава да те клевети, да те обвинява за всички беди, които се случиха напоследък в Рим. Говорят дори, че нарочно си изпратил свекъра ми на север, за да го убият войниците на Страбон. Като резултат от всичко това децата ми и аз сме лишени от всякаква прислуга, сервира ни се това, което ядат робите, и дори не отопляват добре спалните ни помещения. Щом се оплача, всеки път ми се напомня, че за мен трябвало да се грижи баща ми, а не те! Все едно не съм родила на покойния си съпруг мъжка рожба, която един ден ще получи големия дял от наследството на дядо си! Естествено това е другата причина да се държат толкова зле с мен. Далматика ме кани да живея с нея в новия ви дом, но знам, че не мога да се съглася, без да съм поискала най-напред разрешение от теб.
Но това, за което най-много те моля, татко (все едно си нямаш достатъчно грижи с държавните дела, ами трябва да се занимаваш и с мен), не е да ме приютиш за вечни времена в дома си, а да ми намериш нов съпруг. До края на траура ми остават седем месеца. Ако ми позволиш, ще ги прекарам в дома ти под закрилата и наблюдението на жена ти. Но не искам да се натрапвам повече от необходимото. Искам да имам свой дом.
Аз не съм като Аврелия, не мога да живея сама. Нито ми се нрави да заживея като Елия, под жестоката тирания на баба си Марция. Моля те, татко, ще ти бъде вовеки благодарна, ако ми намериш нов съпруг! По-добре да бъда дадена на най-лошия сред мъжете, отколкото да нахълтам в дома на чужда жена. Казвам това напълно искрено.
Аз самата съм по-скоро добре. Децата също са здрави. Убеждавам се, че ако нещо се случи на сина ми, никой в тази къща няма да го оплаква…“
Ако се приемеше, че Корнелия не му е никаква — а и той не се беше загрижил кой знае колко за нея, — подобна жалба не представляваше нищо съществено. Но тя му беше някаква, а това се оказа решаващо, за да се раздели Сула с последните си колебания. Той вече знаеше в каква посока да продължи. Не че държавната политика имаше нещо общо със страданията на Корнелия Сула. Но пък и тя имаше своето скромно участие в голямата игра, която се разиграваше около баща й. Как смееше някакво си жалко пиценско парвеню да застрашава здравето на неговата дъщеря! И на нейния син!
Сула веднага написа и прати две писма — едното до Метел Пий, в което му нареждаше незабавно да напусне лагера под стените на Езерния и да доведе със себе си Мамерк; другото — до Помпей Страбон. Прасчо щеше да се задоволи с две лаконични изречения. Помпей имаше да чете по-дълго.