„Не се съмнявам, Гней Помпей, че си добре осведомен за случилото се напоследък в Рим — имам предвид непредпазливите действия на Луций Цина и на верните му кучета от колегията на трибуните. Мисля, мой скъпи приятелю и съмишленико, че двамата с теб се познаваме достатъчно добре, така де, че знаем добре на какво сме способни и как мислим. Можем само да съжаляваме, че кариерата не ни е позволила да се опознаем отблизо и да завържем истинска бойна дружба. Но така или иначе, уверил си се, че имаме подобни цели и намерения. У теб аз откривам онова консервативно чувство и онзи респект към традицията, който винаги е липсвал у един Гай Марий или Луций Цина. И също така подозирам, че и двамата не са ти присърце.
Ако наистина си на мнение, че е в полза на римските интереси начело на източната ни армия да застане Гай Марий и той да поведе войската срещу Митридат, то съветвам те отсега да скъсаш това писмо, без, да си губиш времето да четеш глупостите ми. Но ако смяташ мен за подходящия човек, то продължавай смело нататък.
Докато нещата в Рим са в подобно неустановено положение, аз съм с вързани ръце и дори не смея да помисля за онази смела авантюра, която се готвех да започна още миналата година, преди да изтече консулският ми мандат. Вместо да замина обаче на изток, аз съм принуден да чакам с три от легионите си в Капуа, за да съм сигурен, че някой междувременно няма да ми отнеме империума, няма да ме арестува и няма да ме осъди за това, че си позволих да защитя римските традиции и държавна уредба. Разбира се, моите противници — Цина, Серторий, Вергилий и Магий и до ден-днешен не престават да ме обвиняват в държавна измяна.
Като се изключат моята армия в Капуа, двата легиона при Езерния и последният — при Нола, ти единствен в Италия разполагаш с войска. Аз самият мога да разчитам и на Квинт Цецилий с поверените му два легиона, и на Апий Клавдий — с неговия. Те никога не ще се поколебаят да ме защитят — мен, както и онова, което свърших като консул. Причината да ти пратя това писмо е, че желая да знам мога ли да разчитам и на теб, с твоите легиони. Не изключвам възможността, щом се прехвърля в Гърция, Цина и приятелите му да се заловят веднага за работа. Когато му дойде времето, с радост бих се заел сам да оправя това, което те несъмнено ще развалят. Мога да те уверя, че когато победя Митридат и се завърна като триумфатор от Изтока, враговете ми ще има да плащат за греховете си…
Това, което ме тревожи обаче, е сегашното ми положение. Би ми се искало да знам, че разполагам с достатъчно време да напусна Италия. Както обаче добре знаеш, това би могло да означава, че още четири-пет месеца ще остана в страната. Ветровете в Адриатическо и Йонийско море са били открай време силни, а бурите — нещо обикновено. Не мога да рискувам живота на войници, които в тези времена никой не може да замени.
Гней Помпей, дали ще имаш нещо против ти да съобщиш на Цина и приятелите му, че войната срещу Митридат е била веднъж завинаги поверена на мен и че по закон никой не може да ми отнеме тази чест? Че ако се опитат с нещо да попречат на заминаването ми, всичко ще се обърне срещу тях? Че поне за известно време трябва да млъкнат с приказките за отнемане на империум и съдебен процес?
Ако отговориш положително на моята молба, бих искал и занапред да виждаш в мое лице единствено свой предан приятел и съмишленик. Очаквам с нетърпение отговора ти.“
Помпей Страбон не се забави с отговора и той пристигна в Капуа дори по-бързо от двамата легати, нищо че Езерния се намираше много по-близо. По ужасния почерк се разбираше, че го е написал собственоръчно, заради което и текстът беше съвсем лаконичен:
„Не се тревожи, всичко ще наредя.“
Когато Прасчо Младши и Мамерк най-сетне се явиха в къщата, наета от Сула за престоя му в Капуа, завариха го видимо спокоен, дори весел, нищо че според това, което знаеха за събитията в Рим, трябваше да е тъкмо обратното.
— Не се тревожете, всичко ще се нареди — посрещна ги още на вратата той.
— И как ще стане тая работа? — чудеше се Метел Пий. — Чувам, че щели да те дават под съд за убийство, държавна измяна, знам ли и аз какво още…
— Писах на моя много добър приятел Гней Помпей Страбон, който бе така добър да разбере тревогите ми. Пише ми, че щял да нареди всичко.