Марий намери сили да се засмее.
— Да посмее ли? Думата „смея“ е неуместна, когато става дума за Луций Корнелий Сула. Той би посмял всичко, Публий Сулпиций! Винаги е бил такъв, няма сега да се променя, я? Лошото е, че дори да извърши някоя „смела“ постъпка, е обмислил последствията й. Не мисля, че ще ни извади пред някой всенароден съд, за да ни обвини в държавна измяна! О, не, това би го направил само някой глупак. Сула просто ще ни отвлече, ще ни убие, а след това ще обяви, че сме били убити по време на уличните сражения.
— И аз тъй мисля, Гай Марий — кимна в съгласие Луций Декумий. — Тоя човек би убил майка си, без да му мигне окото. — И потръпна от страх. Ръката му конвулсивно се сви на юмрук, само показалецът и малкият пръст останаха да стърчат в стария като света знак за предпазване от злото. — Той не е като нас, другите хора.
Деветимата им сподвижници стояха настрана и мълчаливо слушаха какво ще си кажат предводителите им. Макар всеки от тях да принадлежеше или на сенаторското, или на конническото съсловие, това бяха все млади мъже без влияние и самочувствие. Когато ставаше дума да се защити Рим от посегателствата на една развилняла се армия, всички се бяха хвърлили с готовност в борбата. Тогава каузата им се струваше благородна, но сега, когато ги бяха били толкова позорно, всеки от тях се убеждаваше в глупостта на деянието си. Още на другия ден смелостта им щеше да се върне и те отново биха жертвали с готовност живота си заради родината; сега обаче стояха като бити кучета в ъгъла и тайно се надяваха Марий да убеди Сулпиций в безполезността от всякаква съпротива.
— Ако ти заминеш, Гай Марий, аз не мога да остана сам — примири се Сулпиций.
— Най-добре да бягаме, докато е време. Аз със сигурност не мога да остана — заяви Марий.
— Ами ти, Луций Декумий? — сети се да попита младият Марий.
Той поклати тъжно глава.
— Не, аз не мога да тръгна. Пък и за щастие не съм важна клечка. Трябва да се грижа за Аврелия и малкия Цезар — баща му се намира сега в Алба Фуценция заедно с Луций Цина. И Юлия ще наглеждам, Гай Марий, не се безпокой за нея.
— Всичко мое, което Сула докопа с алчните си ръце, ще бъде конфискувано — отбеляза Марий, но веднага се усмихна с парализираната си уста. — Истински късмет, че съм вложил парите си из цялото Средиземноморие…
При тези му думи Марк Юний Брут стана и се обърна делово към останалите:
— Аз ще бягам до нас да взема, каквото мога. — Погледът му отново се спря върху Марий, не върху Сулпиций. — Къде да бягаме обаче? Всеки сам ли да се спасява или всички заедно?
— Със сигурност трябва да напуснем Италия — каза Марий и като протегна една ръка към сина си, а другата към Луций Декумий, с тяхна помощ успя да се изправи на свой ред. — Най-добре ще е всеки от нас да напусне Рим поотделно и да не се събира с останалите, преди да сме се измъкнали достатъчно далеч. Оттам нататък ще е по-безопасно да се движим като дружина. Предлагам да си уговорим среща на остров Енария точно след един месец — на декемврийските иди. Мисля, че лесно ще се свържа с Гней и Квинт Граний, така че и те ще бъдат на уреченото място. Надявам се те да знаят повече за Цетег, Албинован и Леторий. Щом стигнем Енария, за всичко останало поемам грижата аз. Ще намеря кораб и ще отплаваме веднага за Сицилия. Така е най-добре. Управител на провинцията е Норбан, а той е мой клиент.
— Но защо точно Енария? — попита Сулпиций, нещастен, че му се налага да напусне Рим.
— Защото е остров, защото е далеч от главните пътища и няма да ни търсят там и най-вече защото е близо до Путеоли. А там аз имам и роднини, и пари — обясни набързо Марий, като нервно махаше с лявата си ръка, сякаш въпросите на Сулпиций го отегчаваха. — Вторият ми братовчед Марк Граний — Гней и Квинт също са му братовчеди, затова се надявам да минат през дома му, е банкер. Голяма част от парите си в наличност влагам при него. Докато ние си търсим заобиколни пътища да стигнем до Енария, Луций Декумий ще замине за Путеоли и ще занесе на Марк Граний писмо. Граний ще знае как да ни прати нужните средства на острова, а аз поемам грижата да ви изхраня всичките двайсет гърла за времето, докато сме далеч от Рим. — И за да успокои треперещата си ръка, я пъхна в колана си. — Луций Декумий ще потърси изостаналите. Напомням ви, че сме двайсет души, а да живееш в изгнание винаги излиза скъпо. Но за това да не се тревожите, аз имам достатъчно. Пък и Сула не може да стои вечно в Рим. Рано или късно ще трябва да потегли срещу Митридат. Проклет да е! Ще изчакаме да се накисне здраво и когато се уверим, че не може да мисли за Италия, ще се завърнем у дома. Догодина консул ще бъде клиентът ми Луций Цина, той ще се погрижи да ни посрещнат, както трябва.