Тя тръгна обратно към града и му хвърли последен поглед. Но Марий вече бе потънал в разговор с Луций Декумий и дори не я забеляза. Сърцето й се изпълни с гордост. Така трябваше да се държат великите мъже! В ден, когато за кратко време трябва да се вземат съдбоносни решения, един истински мъж няма право да се прощава с жена си със сълзи на очи. Строфант и още шестима от домашната прислуга я чакаха в сянката на портата, за да я придружат по пътя за дома. Юлия сякаш забрави за грижите си, гледаше само пред себе си и гордо крачеше по улиците на Рим.
— Луций Декумий, ще трябва да ни наемеш коне — говореше в това време Марий. — Напоследък язденето ми стана по-трудно, но ако се разкарвам с колесница, всички ще ме забележат. След което се спогледаха със сина си: — Взе ли торбата със злато, която пазя за подобни случаи?
— Да, също и торбата със сребърните денарии. Луций Декумий, ето ти писмото до Марк Граний.
— Добре. Дай малко от среброто и на Луций Декумий.
И така, Гай Марий избяга от Рим, яхнал кон, придружен от сина си и от магарето с жълтиците.
— Защо не пресечем Тибър с лодка и не потърсим някое пристанище в Етрурия? — попита младият Марий.
— Защото мисля, че Публий Сулпиций ще се опита да избяга оттам. Предпочитам да отидем до Остия, все пак тя е най-близо — възрази Марий. Чувстваше се все по-спокоен. През целия този бурен ден най-големият му страх бе да не се парализира отново, а крайниците му поне засега го слушаха добре. Или просто бе свикнал да му изтръпват, затова не се плашеше?
Нощта не беше паднала съвсем, когато двамата стигнаха най-предните къщи на Остия и насреща им се изпречиха крепостните стени на пристанището.
— На вратата няма пазачи — увери баща си младият Марий, който виждаше доста по-далеч от стареца.
— Тогава да влизаме, преди някой да се е сетил да ги постави. Отиваме веднага на пристанището. Все нещо ще трябва да намерим.
Марий си избра една моряшка кръчма и нахълта вътре, докато младият Марий пазеше конете и магарето в тъмното.
По всичко личеше, че жителите на Остия още не бяха научили новините от Рим. Темата на разговорите беше само една — историческият поход на Сула срещу Рим, но никой не знаеше, че градът вече е бил превзет, при това с атака. Сред пиещите по масите нямаше човек, който да не познава Марий, но пък и никой не подозираше, че великият мъж тази вечер е просто един злощастен беглец.
— Бързам да замина за Сицилия — каза на висок глас той, докато черпеше всички присъстващи. — Дали няма да се намери някое корабче, готово да отплава?
— Ако желаеш, мога да ти предложа своето — наведе се към него един от съседите му с вид на изпечен мошеник. — Публий Мурций. На твоите услуги, Гай Марий.
— Стига да тръгнем още тази вечер, Публий Мурций, ще ти заплатя добра цена.
— Ще вдигна котва най-късно до полунощ — увери го той.
— Чудесно!
— Но искам да ми платиш предварително.
Когато баща му свърши със сделката, на вратата се появи младият Марий. Старият воин стана от масата, усмихна се на моряците наблизо и гордо го представи:
— Синът ми!
След това го хвана под ръка и го изведе обратно на пристанището.
— Ти няма да пътуваш с мен — рече, щом двамата се усамотиха. — Ще намериш друг път до Енария. Ако пътуваме заедно, вероятността да ни заловят, е по-голяма. Вземи магарето и двата коня и тръгвай още сега за Тарацина.
— Ти защо не дойдеш с мен? В Тарацина ще сме в по-голяма безопасност.
— Не съм достатъчно здрав за такова дълго пътуване. Качвам се на кораб оттук и се моля на боговете да ми пратят попътен вятър. — Целуна едва-едва сина си по бузата. — Ти ще вземеш златото, на мен ще ми оставиш само среброто.
— Или ще делим всичко по равно, или няма да взема нищо — възрази му младежът.