„Колко хубаво, че поне се махнах от Рим! — мислеше Марий по пътя. — Центуриатните комиции! Изглежда, нашият приятел се е зарекъл твърдо да ми вземе главата. И като си помисля, че през последните дванайсет дни се ругаех защо изобщо съм заминал… Вече се бях примирил, че правият е бил Сулпиций. И се ядосвах, че е твърде късно да върна нещата, както са си били. А излиза, че аз съм бил правият, и още как! Не съм и предполагал, че някой може да ме осъди в народното събрание. Мислех, че добре познавам Сула, казвах си, че най-много да прати наемен убиец. Но да се окаже чак такъв глупак, че да ме изправи пред съд! Не, сигурно има подробности, които не знам.“
Щом се отдалечи достатъчно от Цирцеи, слезе от коня и продължи пеша. Болестта му се беше влошила и язденето се превръщаше в истинско мъчение. Ако не служеше за друго, то животното поне носеше жълтиците на гърба си. Колко ли път имаше от Цирцеи до Минтурна? Петдесет километра може би, особено ако върви встрани от Апиевия път. Цялата област беше в блата и мочурища и комарите можеха да те изядат, както си вървиш, но поне щеше да си спести нежелани срещи. Младият Марий вече трябваше да е минал през Тарацина, затова беше по-добре да не се отбива там. Минтурна си струваше да опита. Голям град, спокоен, преуспяващ, почти незасегнат от войната срещу италийците.
Разстоянието му отне четири дни, през които почти нямаше какво да яде. Откакто храната, която носеше със себе си, свърши, той веднъж се бе отбил у една самотна стара жена да хапне от чорбата й, и втори път даде пари на някакъв скитник-самнит да отиде до близкото село и да купи хляб и сирене за двамата. Нито старата жена, нито скитникът съжаляваха за услужливостта си, защото им остави по една жълтица за благодарност.
Лявата му половина натежаваше все повече и повече и Марий се чувстваше като пленник, вързан с верига за крака. Но понеже друг изход нямаше, продължаваше неуморно напред, за да стигне най-сетне стените на Минтурна. Докато се приближаваше до града, скрит в близката гора, Марий забеляза петдесетина конници, които идваха в тръс откъм Апиевия път. Старецът се прислони зад няколко елхови дървета и проследи непознатите, които спокойно минаха през градската порта и се изгубиха в града. За щастие пристанището на Минтурна се намираше вън от крепостта, затова Марий заобиколи стените отдалеч и стигна незабелязано до кея.
Време беше да се освободи от коня. Развърза торбата с парите от седлото и като шибна здраво животното, го прати обратно към Цирцеи. След което си хареса една приветлива кръчмичка. Щом влезе вътре, обяви на всеослушание:
— Аз съм Гай Марий. Осъден съм на смърт заради държавна измяна. Никога не съм бил толкова уморен през живота си. Искам вино.
В кръчмата имаше само седем души. Всички се обърнаха към него и го изгледаха със зяпнали уста. Изведнъж столовете заскърцаха и моряците го наобиколиха — не за да му причинят зло, а за да го пипнат за щастие.
— Заповядай, заповядай! — покани го да седне сияещият съдържател. — Ама наистина ли си Гай Марий?
— Защо, не отговарям ли на описанието? Вярно е, че съм дърт като вещица и половината лице ми го няма, но не ми казвай, че можеш да срещнеш Гай Марий и да не го познаеш!
— Аз винаги ще позная Гай Марий, ако го срещна — обади се един от клиентите. — Ти си Гай Марий. Бяха на Форум Романум, когато защити Тит Титиний.
— Вино, искам вино — рече вместо отговор Марий.
Веднага му го поднесоха и понеже той обърна чашата си на един дъх, наляха му втора. Предложиха му и храна.
Докато се хранеше, бе така любезен да разкаже на околните за нашествието на Сула и за собственото си бягство. Нямаше нужда да обяснява в какво точно се състои престъплението пердуелион и какво става с осъдените. На целия полуостров едва ли имаше човек — независимо дали римлянин, латин или италиец, който да не знае що е това държавна измяна. По принцип хората от кръчмата не само че не биваше да си губят времето в излишни приказки с един държавен изменник, ами вече трябваше да са го издали пред градските власти и да са се погрижили за екзекуцията… Което означаваше, че и те самите могат да я изпълнят. Но никой от тях дори не помисли да стори подобно нещо. Всички искаха да чуят историята от собствената му уста, а когато той се умори да разказва, слушателите му скочиха да му помогнат по дървената стълба на горния етаж. Беглецът се отпусна тежко на леглото и в продължение на десет часа спа непробудно.