Всички двайсет хиляди римски граждани, представители на различните имуществени класи, които се бяха събрали този ден на Марсово поле чакаха с нетърпение да чуят само един закон — този за отмяната на присъдите над деветнайсетте. Общо взето, другото предложение на Цина не се радваше на особена популярност. Никой от тук присъстващите не би гласувал по своя воля в полза на новите граждани по простата причина, че така би намалил своето влияние в трибите. Ясно бе, че ако консулът толкова държи трибите да си разделят по равно новите граждани, значи в близко бъдеще законодателната власт ще им бъде върната. Цяла сутрин Цина, придружен от сподвижниците си, се местеше от група на група, от човек на човек, за да отговаря на въпроси и да убеждава противниците на промяната в необходимостта от нея. В крайна сметка той ловко използваше единствения съществен довод в своя полза — че ако италийците получат равноправие, римляните ще се освободят от дълговете си.
И така, денят напредваше, хората се прозяваха, разговаряха и чакаха кога най-после Цина и народните трибуни ще излязат на ораторската трибуна, за да се обърнат с официална реч към народното събрание. В настъпилата както при други подобни случаи бъркотия никой не обърна сериозно внимание на множеството нови лица, които изведнъж се появиха отнякъде и се пръснаха сред тълпата. Всички те бяха облечени в тоги като останалите, не вдигаха шум и приличаха на обикновени граждани от третата или четвъртата класа.
Гней Октавий Рузон ненапразно бе служил толкова време при Помпей Страбон. От своя някогашен началник и учител той бе запомнил най-важното — че има един особено ефективен лек за всички болести на обществения организъм. Днес щеше да докаже, че е научил урока си добре и може да го докаже. Преди няколко дни консулът бе наел за целта хиляда души ветерани (парите за целта му бяха дадени от Помпей Страбон и Антоний Оратор), които днес трябваше просто да заемат места край тълпата и когато околните са се залисали да следят събитията на трибуната, да захвърлят тежките тоги и да извадят мечовете. Някой някъде остро изсвири, наемниците измъкнаха оръжията от ножниците и започнаха да ги въртят наляво и надясно. За броени минути паднаха посечени стотици, а след това и хиляди римски граждани, много, от които намериха смъртта си, смачкани под краката на бягащите им събратя. Нападателите бяха образували голям обръч, с който притискаха от всички страни беззащитните избиратели и не им оставяха място дори да помръднат. Много хора щяха да загинат, без дори да разберат какво точно става, а когато първите най-после успяха да пробият редиците на наемниците, повечето от останалите вече бяха обречени.
Цина и шестимата народни трибуни се усетиха, преди да е станало твърде късно. Още щом наемниците се разкриха пред очите им, те скочиха от трибуната и като съблякоха официалните си тоги, хукнаха да си спасяват живота. От всички дошли в този ден на Марсово поле само две трети щяха да оцелеят. Когато Октавий дойде да се увери в успеха на акцията, няколко хиляди римляни, представители все на по-горните обществени прослойки, лежаха мъртви по тревата. Октавий обаче беснееше, и имаше защо. Изрично бе наредил Цина и народните трибуни да бъдат заклани най-напред, но дори хората, съгласили се да извършат подобно незапомнено престъпление, се подчиняваха на неписан закон: да се посяга на живота на действащи магистрати е светотатство.
По това време Квинт Лутаций Катул и брат му Луций Цезар се намираха в Ланувиум. Научиха за клането на Марсово поле, което историята щеше да запомни като Деня на Октавий, само няколко часа, след като то бе извършено, и веднага хукнаха към града, за да се срещнат с консула — убиец.
— Как можа? — питаше Луций Цезар и плачеше глас.
— Ужасно! Отвратително! — не сдържаше възмущението си Катул.
— Я стига сте се правили на набожни бабички! Много добре знаехте какво смятам да направя — отвърна им с презрение Гней Октавий. — Дори се съгласихте, че е необходимо да го сторя. И понеже не ви принуждавах да участвате, ми дадохте мълчаливото си съгласие. Нямате право сега да ми хленчите! Нали постигнах това, което искахте — сплаших центуриатните комиции. Никой от оцелелите не би посмял да гласува в полза на Цина. Каквото и да обещава той, никой повече няма да му се върже.