— Квинт Цецилий, съгласен ли си да те направим върховен главнокомандващ? Ако те назначим с официален указ, може би армията и народът ще погледнат с по-голям оптимизъм към бъдещето.
Но той твърдо поклати глава.
— Не, Квинт Лутаций, не мога да приема. Нито армията, нито народът имат волята да подкрепят нашата кауза. Болестите и гладът са ги превърнали в плашливо стадо. И макар да не ми е леко да го призная на глас, никой в града вече не е сигурен на коя от двете страни е правото. Надявам се, че никой от вас не смята да повтори боевете по улиците на Рим. Луций Сула вече допусна тази грешка, нека ние не я повтаряме. Трябва да постигнем споразумение по мирен път! И то с Луций Цина, не с Гай Марий.
Октавий огледа внимателно лицата на всички свои съюзници и накрая вдигна рамене в знак, че се предава.
— Добре тогава, Квинт Цецилий. Както сметнеш за добре. Върни се пак да говориш с Луций Цина.
Прасчо отново пое тежката мисия върху плещите си, този път придружен само от мълчаливите Катул Цезар и Катул-син. Беше петият ден от декември.
Този път ги посрещнаха с далеч по-тържествена церемония. Цина се беше сетил да издигне висок подиум и бе наместил куриатния си стол в средата му. Дори седнал, той пак стоеше над парламентьорите от Рим. На подиума стоеше — вярно, прав — и Гай Марий.
— Най-напред, Квинт Цецилий — изрече Цина, — нека ти пожелая добре дошъл. Второ, уверявам те, че Гай Марий присъства само в качеството си на наблюдател. Той добре разбира, че представлява частно лице и затова не може да вземе активно участие в нашите преговори.
— Благодаря за топлия прием — каза на свой ред Прасчо, не по-малко тържествен от консула. — Нека и аз те уведомя, че не ми е позволено да водя преговори с друг, освен лично с теб. Какви са условията, които ни поставяш?
— Да вляза в Рим като законен римски консул.
— За това няма пречка. Фламен Диалис доброволно се отказа от поста си на консул суфектус.
— За в бъдеще никой да не се опитва да търси реванш срещу мен и моите поддръжници.
— Никога повече — увери го Метел.
— Новите граждани от Италия и Италийска Галия да получат свободен достъп до всичките трийсет и пет триби.
— С това сме напълно съгласни.
— Робите, които са избягали от римските си господари, за да се присъединят към моята армия, трябва да получат гаранции за своята свобода и за пълни граждански права.
Прасчо изведнъж застина.
— Невъзможно! — отказа троснато той. — Напълно невъзможно!
— Това е условие, Квинт Цецилий. То върви в пакет с всички останали — обясни му как стоят нещата Цина.
— Никога няма да се съглася с това, някакви роби — бегълци да получат не само свобода, но и същия граждански статус като бившите си господари!
Едва сега Катул Цезар се осмели да направи крачка напред.
— Можем ли да разменим по някоя дума насаме, Квинт Цецилий? — попита възможно най-тактично.
Двамата със сина си обаче трябваше да хвърлят доста сили, за да убедят упорития Прасчо в необходимостта да приеме и това условие; в крайна сметка Метел се примири, но само защото виждаше, че Цина е непримирим. Още тогава обаче Метел Пий се замисли дали искането е по инициатива на самия Цина или по-скоро на Гай Марий. В крайна сметка Цина почти не разполагаше с роби в своята армия, докато тази на Марий буквално гъмжеше с бежанци. Така поне донасяха осведомителите му.
— Добре, съгласен съм и с тази глупост за робите — изрече грубо Прасчо. — Има обаче един въпрос, по който аз поставям условията!
— О, така ли? — учуди се Цина.
— Да няма кръвопролития в града — настоя изрично Метел Пий. — Никой да не бъде лишен от гражданство, никой да не бъде проскрибиран, никой да не бъде пращан в изгнание, никой да не бъде даван под съд за държавна измяна и най-вече никой да не стане жертва на лично отмъщение. Каквото и да е станало, виновниците са отстоявали свои принципи и убеждения, а не са се водили от лични интереси. Никой не може да бъде съден за това, че е отстоявал принципите и убежденията си, дори деянията му да изглеждат позорни и недостойни. Това важи както за твоите последователи, Луций Корнелий, така и за тези на Гней Октавий.
Цина кимна в знак на съгласие.
— Напълно те подкрепям, Квинт Цецилий. Никога няма да стигнем до насилие и лично отмъщение.
— Ще се закълнеш ли? — попита лукаво Прасчо.