— Това, че на януарските календи аз ще бъда новият римски консул. Ще бъда първи консул, а ти — втори.
— Но аз не мога да бъда повторно избран! — изгледа го ужасен Цина.
— Глупости, естествено, че можеш! А сега върви! — отпрати го със същия тон, с който би изпратил сина си за наказание в стаята му.
Цина отиде да потърси Серторий и Карбон, които бяха присъствали и на първите, и на вторите преговори. Трябваше и те да знаят за намеренията на Марий.
— Само не казвай, че не си бил предупреден! — изрече мрачно Серторий.
— Какво да правим сега? — Цина беше на прага на отчаянието. — Той е напълно прав, армията би се подчинила единствено на него!
— Не и моите два легиона — поправи го Серторий.
— Но с тях не можеш да го възпреш — напомни му Карбон.
— Какво да правим? — повтори въпроса си Цина.
— Засега нищо. Нека старецът изживее своя щастлив ден. Колко време е мечтал за това седмо консулство — процеди през зъби Карбон. — Ще почнем да се тревожим едва когато влезем в Рим.
Серторий дори не сметна за нужно да продължи разговора. Вече премисляше как би трябвало да постъпи той самият в тази ситуация. Защо ли изведнъж и тримата бяха започнали да се гледат подозрително? Защо ли думите, които изричаха, звучаха така неискрени и двусмислени? Всеки от тримата съюзници усещаше как се превръща в един голям егоист и престава да се тревожи за другите. Навярно това беше болестта, която всички щяха да прихванат в идните години от Гай Марий. Колкото до Квинт Серторий, той желаеше повече от всичко друго да остане встрани от борбата за власт и могъщество, която тепърва щеше да започне в римското общество. За него върховен суверен продължаваше да бъде Рим. Благодарение на Луций Сула обаче хората започваха да си въобразяват, че те могат да са господарите, а Рим — слугата.
Когато Метел Пий предаде на приятелите си предупреждението на Цина Октавий да не се показва, всички разбраха смисъла на посланието. Задаваха се нови бури и не се знаеше кой и как ще оцелее след тях. За пръв път от известно време насам при обсъжданията между сенаторите присъстваше и Сцевола Понтифекс Максимус. На другите не им беше убегнало, че той бавно и по възможност незабележимо се опитваше да изчезне от сцената на събитията. „Навярно — мислеше Метел Пий, — защото пръв от нас е видял крайната победа на Гай Марий и се е сетил за годежа на дъщеря си с малкия Марий.“
Катул Цезар въздъхна.
— Това, което предлагам, е младите да напуснат града, преди Луций Цина да е пристигнал. Рим ще има нужда и за в бъдеще от своите достойни синове, докато ужасните създания като Цина и Марий няма да останат вечно на този свят. Да не забравяме, че някой ден и Луций Сула ще се завърне у дома. — Той млъкна и се замисли. — Мисля, че по-старите сред нас трябва да останат в Рим и да си опитат късмета. Аз самият не възнамерявам да повтарям одисеята на Марий, дори и без епизода с блатата.
Прасчо погледна към Мамерк:
— Ти какво ще кажеш?
Той не му отговори веднага:
— Това, което мисля, е, че ти, Квинт Цецилий, на всяка цена трябва да заминеш. Засега обаче аз ще остана. Не съм чак толкова важна личност.
— Добре. Щом казваш, ще замина — не се поколеба Метел Пий.
— Аз също ще си отида — обади се на висок глас консулът Октавий.
Всички го изгледаха, сякаш не разбираха смисъла на думите му.
— Ще преместя цялата си канцелария в казармата на Яникулум и там ще чакам развоя на събитията. Ако враговете ми решат да посегнат на живота ми, кръвта ми поне няма да се лее по улиците на Рим.
Никой не посмя дори да спори с него. След клането от Деня на Октавий злочестият консул просто нямаше шансове да се спаси.
На другия ден консулът Луций Корнелий Цина, облечен в тога претекста и придружен от дванайсетте си ликтори, влезе в Рим пеша, минавайки по мостовете, свързващи острова Тибър с двата бряга на реката.
Близкият му помощник Гай Марций Цензорин обаче знаеше от източник, близък до управляващите в Рим, че консулът Гней Октавий Рузон е напуснал града и че се е скрил на Яникулум. В деня, в който Цина влизаше триумфално в града, той привика при себе си част от нумидийската конница и без да иска позволение, без дори да съобщи на някого за намеренията си — най-малко на началника си, — се насочи към крепостта. Това, че Цензорин поемаше върху себе си подобна отговорност, се дължеше до голяма степен на самия Цина. Сред приближените му се намираха много офицери, мечтаещи за кръв и отмъщение, които, като видяха как предводителят им влиза с голи ръце в обсадения град, решиха, че консулът Цина е влязъл в тайно съглашение с Катул Цезар, Сцевола и останалите и се готви някой ден да премине на тяхна страна; нещо по-страшно — че целият поход срещу Рим ще се окаже напразен, че Цина ще си върне властта, без да се пролее капчица кръв. Цензорин можеше да прости на много от враговете си, но не и на Октавий.