Изборите за плебейски едили се състояха веднага след това и дойде ред на трибутните комиции да излъчат нисшите куриатни магистрати — едили, квестори, военни трибуни. Макар че им оставаха още три-четири години до навършването на трийсет, Гай Флавий Фимбрия, Публий Аний и Гай Марций Цензорин, бяха избрани за квестори и автоматично влязоха в Сената. Никой от действащите цензори не посмя да се възпротиви.
С вид на същински светец Цина заповяда на центуриатните комиции да се съберат за избор на куриатни магистрати; заседанието щеше да се проведе на Авентинския хълм, от външната страна на помериума, тъй като Марсово поле още беше заето от легионите на Квинт Серторий. На уреченото място се появиха не повече от шестстотин души от всички класи, взети заедно. Повече бяха всъщност сенатори или представители на конническата върхушка. И понеже кандидатите бяха само двама, всички присъстващи послушно дадоха своя вот в тяхна полза — Луций Корнелий Цина и Гай Марий, ин абсенция. Формалностите бяха спазени, изборите можеха да се смятат за законни. Гай Марий ставаше за седми път римски консул, за четвърти път, без да присъства на изборите. Предсказанието беше изпълнено.
Все пак и Цина постигна своята малка победа; от двамата кандидати той пръв получи нужните гласове на центуриите и така от двете консулски места той щеше да заеме по-почетното. След консулските идваше ред на преторските избори. За шестте поста бяха представени само шест кандидатури, но формалностите отново бяха спазени. Никой не можеше да упрекне действащия консул, че е пренебрегнал законите. Рим се беше сдобил със своите нови магистрати, нищо че хората не проявяваха особено желание да управляват. Останалото време от годината Цина можеше да използва да оправи злините, постигнали Рим през последните няколко месеца. След продължителната война срещу съюзниците и след отнемането на азиатската провинция градът се нуждаеше от време, за да стъпи отново на крака.
Като бито куче, свряло се на сигурно в ъгъла, цял декември градът прекара в мълчание и безсъние. В това време легионите, обсадили Рим, постоянно се местеха и разместваха. Самнитските доброволци се върнаха обратно в Езерния и Нола. Жителите на Нола дори се залостиха отново зад крепостните си стени. Гай Марий великодушно бе позволил на Апий Клавдий Пулхер да си вземе стария легион и да обсади отново бунтовническия град. Начело на въпросния легион отдавна беше застанал Серторий, който лично убеждаваше войниците си да се подчинят на някогашния си началник, нищо че го презираха от дъното на душата си. Когато легионът потегли обратно по Кампанския път обаче, Серторий го изпрати с болка и тъга. Много от ветераните, които се бяха записали доброволци в армията на стария Марий, вече се връщаха по домовете си, включително двете кохорти, отплавали заедно с Марий от далечна Керкина, когато великият пълководец бе научил за действията на Цина.
Серторий запази другия си легион и остана на Марсово поле като котка, която се прави, че спи, но дебне птичките около себе си. С Гай Марий гледаше по възможност изобщо да не разговаря, а и чичо му предпочиташе да се крие сред гвардията си от роби и освобожденци. „Какво ни готвиш ти, старчок ужасен? — питаше се тревожно Серторий. — Направи всичко възможно редовната войска да се отдалечи от града, остави при себе си само долната сган, която ще извърши всичко, което я накараш.“
Най-накрая, на първия ден от Новата година Гай Марий се върна в Рим в качеството си на законно избран консул. Беше яхнал снежнобял жребец, носеше тога с пурпурен ръб, а на главата си — венец от дъбови листа. До него вървеше огромен кон — от онези огромни галски зверове, които римляните наричаха „бастарнски“, а на коня — преданият кимвриец Бургунд, със златна броня и препасал меч около кръста си. Зад двамата маршируваха пет хиляди избягали роби или освобожденци, с кожени брони и въоръжени с мечове. Човек трудно би ги нарекъл войници, но пък и не можеха да минат за цивилни лица.