През първите няколко дни от своето седмо консулство Гай Марий дори не помисли да се прибере у дома. Двамата с Юлия още не се бяха виждали след раздялата пред Капенската порта. Дори младият Марий бе натоварен с работа извън града и докато баща му установяваше своя кървав режим, той, без да подозира нищо, се занимаваше с разпускането на ненужните вече доброволци. В началото Марий живееше в постоянен страх, че Юлия ще го потърси и затова постоянно се криеше сред свирепите бардиеи. Беше дал изрична заповед, че ако някой забележи жена му на Форума, трябва незабавно да я върне под стража у дома. Но след като три дни минаха, а от Юлия нямаше ни следа, той се успокои и ако с нещо можеше да издаде тревогата си, това бяха непрестанните писма, които пращаше на сина си да си гледа работата и да не припарва до Рим.
— Той е едновременно луд за връзване и достатъчно нормален, за да си дава сметка за някои елементарни истини — обясняваше Цина на своя приятел Гай Юлий Цезар, който най-сетне се бе завърнал в Рим от Ариминум. Допреди няколко дни Цезар бе помагал на Марий Гратидиан да пази града от евентуален нов поход на Сервилий Вация. — Марий съзнава добре, че след всичко, което извърши през последните няколко дни, повече не ще може да погледне Юлия в очите.
— Къде живее тогава? — попита Мариевият шурей, който за няколко минути престой на Форума се беше състарил с години. Ако не се беше родил патриций Юлий, нищо чудно да беше припаднал.
— Ако щеш ми вярвай, но си вдигна палатка насред площада. Ей я, е, там! Нарочно я построиха до езерцето на Курций, та да го използва вместо баня. Така или иначе, много се съмнявам да спи изобщо. Обикновено прекарва вечерта си да се напива заедно с главатарите от робската си гвардия и отрепки от рода на Фимбрия, а в останалото време обикаля града и си навира носа навсякъде, където се сети; като някоя дърта клюкарка, която се страхува, да не би да стане нещо интересно в квартала, а тя да го научи последна. Нищо вече не е свято на този свят! — потръпна Цина. — Не мога с нищо да го спра. Нямам представа каква е крайната му цел… Или какъв ще е следващият му ход. Започвам да се съмнявам дали той самият знае.
При пътуването си обратно за Рим Цезар се сблъска за пръв път с мълвата за Мариевите издевателства във Вейи. Разказите обаче му се сториха невероятни и преувеличени. Едва на подстъпите към града реши все пак да заобиколи и вместо да минава през Марсово поле, където би се засякъл със стария си познат Квинт Серторий, да свърне в някой от тъй наречените дивертикули и да влезе в града чак през Колинската порта. Доколкото разполагаше със сведения за събитията в Рим, знаеше, че армията на Помпей Страбон вече не стои на лагер край града и че самият Помпей е мъртъв. Във Вейи беше научил, че Марий и Цина са консули — още една причина да не обръща голямо внимание на слуховете за кръвопролитията и нечовешките жестокости, извършвани в града. Когато обаче достигна Колинската порта, за своя голяма изненада се сблъска с въоръжена стража.
— Гай Юлий Цезар? — обърна се към него центурионът, който познаваше всички бивши легати на Гай Марий.
— Да — отговори Цезар и усети как нещо му присяда на гърлото.
— Луций Цина е заповядал да ти предадем, че ако случайно се появиш в града, трябва незабавно да отидеш при него. Чака те в храма на Кастор, където е разположена службата му.
Цезар се намръщи.
— За мен би било удоволствие да се видя с консула, центурионе, но най-напред ми се иска да се видя с близките си.
— Луций Цина е казал „незабавно“, Гай Юлий — настоя офицерът. Макар и да спазваше добрия тон, стана ясно, че предава заповед.
Цезар се опита да заглуши тревогата в душата си и като тръгна по Викус Лонгус, скоро излезе на Форума.
Още докато минаваше по Мулвиевия мост, забеляза гъстите кълба дим из яркосиньото небе над града. Сега обаче, докато крачеше по римските улици, имаше чувството, че небето е изчезнало окончателно и градът е попаднал под огромно сиво покривало. Пепел летеше от всички посоки, а колкото повече се приближаваше до Форума, толкова по-често се сблъскваше с трупове на мъже, жени и дори деца, изклани със завидна методичност. Когато излезе на Фауцес Субуре, сърцето му силно биеше в гърдите и душата му отчаяно го подканваше да зареже всичко, да се върне назад и възможно най-бързо да се увери, че домът и семейството му не са били на свой ред засегнати. Инстинктът обаче му подсказваше, че ако може да бъде наистина полезен с нещо на близките си, то е, като изпълнява дадените заповеди. Личеше си, че по улиците на Рим отново е имало сражения и до ушите му дори долитаха ужасените писъци на жителите на Есквилина. По цял Аргилетум не срещна жива душа, затова сви по Викус Сандалариус и излезе на Форума в самата му среда. Така щеше да заобиколи няколко обществени сгради и да стигне храма на Кастор, без да минава през долния край на Форума.