— Митридат! — просъска Никомед и се тръшна назад на стола си. — Да, Гай Марий, тъкмо той е отровната змия, която пълзи в моя дом! Той е причината от година на година Витиния да обеднява все повече и повече! Трябваха ми цели сто таланта злато, за да си купя поддръжката на Рим, когато той поиска да бъде признат за приятел и съюзник на римския народ! Много пъти повече трябва да му плащам на самия него, за да отклоня ненаситните му за плячка наемници от границите на царството си! Заради Митридат съм принуден да поддържам постоянна армия, а никоя страна по света не може да си позволи този лукс без огромни жертви! Погледни само какво направи той преди три години в Галатия! Покани хора на пир и ги изкла, както се хранят! Четиристотинте най-видни келти намериха своята смърт в Анкира и сега Митридат царува над всички мои съседи — Фригия, Галия, крайбрежието на Пафлагония. Трябва да ти заявя съвсем отговорно, Гай Марий, че ако Митридат не бъде спрян навреме, дори Рим ще има да си пати и да кълне деня, в който е застанал със скръстени ръце да гледа моето унищожение!
— И аз така мисля — съгласи се Марий. — И все пак Мала Азия е твърде далеч от Рим, затова се съмнявам, че някой от моите съграждани ще оцени действителната стойност на събитията тук. Може би, с изключение на Марк Емилий Скавър Принцепс Сенатус, но той вече е доста възрастен и никой няма да го слуша. Аз самият имам намерение лично да се срещна с цар Митридат и да го предупредя от името на Рим. Навярно, когато се върна у дома, ще успея да убедя колегите си сенатори, че трябва да гледат по-сериозно на Понт.
— Време е за вечеря — сложи край на разговора Никомед, като стана от стола си. — Ще продължим темата по-късно. Радвам се, че има поне един човек на света, който да разбира нашите грижи!
За Юлия престоят в този източен двор представляваше интересно преживяване. „Ние, римските жени, трябва повече да пътуваме по света — мислеше си тя, — защото едва сега разбирам колко тесногръди и плиткоумни същества сме, колко малко знаем за останалия свят. А трябва да се интересуваме повече, най-малкото, за да знаем как да възпитаваме децата си. Особено синовете си.“
За нея Никомед II беше първият едноличен владетел, когото срещаше в живота си, затова нямаше как да не й направи впечатление. Тя винаги си беше представяла царете като римски патриции — консули — високомерни, ерудирани, изискани в маниерите си и величествени в походката си. Нещо като Катул Цезар или още по-добре — като Скавър Принцепс Сенатус, който, макар и плешив като яйце и по-скоро нисък на ръст, винаги бе внушавал респект у околните с царствената си осанка.
А какъв се оказваше в действителност цар Никомед! Изключително висок, той навярно се беше славил като едър и здрав мъж на младини, но напредналата възраст го беше превърнала в съсухрено, прегърбено старче с провиснала гуша и отпуснати бузи. Зъбите му липсваха отдавна, косата му почти беше опадала, но пък и това си бяха все физически особености, които човек можеше да види и у всеки осемдесетгодишен римски консул. Например Сцевола Авгур. Разликата се състоеше във вътрешната енергия, която даваше сили на едните и на другите да живеят и да пазят достойнството си. Така например цар Никомед беше толкова женствен в поведението си, че направо ставаше смешен в одите на Юлия. Носеше дълги, свободно спускащи се дрехи от ефирна вълна, оцветени във всевъзможни цветове. На масата си слагаше златна перука на къдрици, силно наподобяващи месни колбаси, а човек никъде не можеше да го изненада без вечните му обеци от масивно злато на ушите. Царят имаше навика да си гримира лицето като евтина курва и нарочно говореше с дрезгав фалцет. Изобщо, ако нещо му липсваше, това беше чувството за величие, нищо че повече от петдесет години цяла Витиния се беше обръщала към него тъкмо като към такова. При това цар Никомед не се помнеше като владетел с лека ръка — в продължение на безкрайното си царуване той неведнъж и дваж беше наказвал непокорните си поданици или пък се беше разправял с нетърпеливите си за власт синове. Като го гледаше и още повече, като си представяше, че откакто е навлязло в пубертета, това човешко подобие насреща й винаги е проявявало своите женствени наклонности, Юлия дълго трябваше да се убеждава, че то е било способно да свали собствения си баща от престола му, да се наложи на негово място и вече толкова десетилетия да не се съмнява в лоялността на поданиците си.