— Е, Домиций Ахенобарбите открай време са си били досадници, но не може да им се отрече, че постигат своето навсякъде — рече Марий. — Това ли е краят на новините?
— Почти. Да ти съобщя само, че имаме нови цензори и че двамата са обявили намеренията си да проведат най-щателното преброяване на римските граждани от десетилетия насам.
— Крайно време беше. Кои са те?
— Марк Антоний Оратор и твоя някогашен колега Луций Валерий Флак. — Рутилий Руф се надигна от мястото си. — Да се поразходим, приятелю?
Пергам представляваше най-грижливо планираният и застроен град в целия свят. Марий беше чувал подобни твърдения, но сега само се убеждаваше, че са били правилни. Дори в бедните квартали на града, разположени в подножието на акропола, не се забелязваха тесни и мрачни улички или порутени сгради, защото по всяка вероятност в града имаше кой да извършва нужния надзор и да прокарва нужните градоустройствени и благоустройствени закони. Навсякъде, където живееха хора, имаше и канализация, по която в едната посока течеше питейна вода за домовете, а в другата се отнасяха нечистотиите далеч извън пределите на града. Като че ли пергамци се бяха зарекли да построят целия си град от мрамор. Дългите колонади опасваха кажи-речи целия център, а гората вдъхваше респект с голямата си площ и изящните си статуи, големият театър беше изсечен от върха чак до подножието на скалата.
И все пак нещо във вида на града и на крепостта навяваше мисли за запуснатост и упадък. Личеше си, че въпреки усилията на сегашните управители, славните времена на Аталидите вече са отминали и няма кой да се грижи за Пергам така, както са се грижили неговите царе през вековете. Народът също не изглеждаше доволен; мнозина от минувачите се сториха на Марий измършавели от глад — нещо, което нямаше как да не изненада в такава богата страна.
— За всичко, което виждаш, са виновни единствено нашите откупвачи на данъци — рече мрачно Публий Рутилий Руф. — Гай Марий, не можеш да си представиш какво заварихме двамата с Квинт Муций при пристигането си! В продължение на години цялата провинция е била подлагана на такава жестока експлоатация от страна на алчните до безсрамие публикани, че вече й се виждаше краят! Първо сумите, които римската хазна обявява предварително, че иска от Азия, са неоправдано високи. Самите публикани наддават, докъдето им стига наглостта, за да се стигне дотам, че рискуват да останат с пръст в устата, ако не свалят кожата и от гърба на последния селянин в провинцията! Типичен пример докъде може да се стигне, ако мисълта за бърза печалба заглуши всякакъв трезв разум. Вместо да обещава от обществената земя на бедните и да я откупува с данъците, събрани в Римска Азия, Гай Гракх най-добре щеше да прати неколцина честни люде да проучат какви са действителните ресурси на провинцията и какво може тя да плаща на Рим, без да се разорява. Но той не благоволи да го стори. Нито някой друг след него. Цифрите, които се ползват в Рим, са плод от най-общи изчисления, нахвърлени от комисията, която дойде тук веднага след смъртта на цар Атал. А това беше преди тридесет и пет години!
— Жалко, че така и никой не ми е съобщил нищо за проблема по времето, когато бях консул — отбеляза с тъга Марий.
— Но, скъпи Гай Марий, ти си имаше достатъчно много работа с германите! В онези години азиатската ни провинция беше място, за което никой дори не се сещаше. Но иначе си прав — ако Марий беше изпратил своя комисия да разучи положението, не ще и съмнение, че цифрите щяха да бъдат определени много по-точно и съвестно. И публиканите щяха да си намерят майстора! Но понеже още не са, от ден на ден стават все по-арогантни с местните жители. В действителност не управителят, а те властват в Римска Азия!
Марий се засмя.
— Обзалагам се, че нашите публикани са били изненадани твърде неприятно, когато са им пратили Квинт Муций и Публий Рутилий.
— Това е сигурно — съгласи се Рутилий Руф и невинно се усмихна. — Опищяха половината свят, разправят, че се чуло чак в Александрия. За Александрия не знам, но в Рим със сигурност имаше отзвук. Нека остане между нас, но тъкмо това е причината Квинт Муций да си замине толкова рано.
— А вие какво точно правихте през годината?
— О, просто им оправяхме бакиите и сваляхме данъци — рече Рутилий Руф.
— За сметка на хазната и на откупвачите…
— Именно — вдигна рамене Рутилий и обърна поглед към агората. С жест посочи някакъв празен пиедестал. — Така например сложихме край на една тъжна практика. На това място е стояла конна статуя на Александър Велики, изваяна не от друг, а от самия Лизип; смята се за най-добрия му портрет на Александър. И знаеш ли къде се намира в момента — в градината на Секст Перквициен, най-богатия и безочлив конник в цял Рим! Доколкото знам, живее близо до вас на Капитолия. Присвоил си я е за сметка на неплатени данъци, представяш ли си? Произведение на изкуството, което струва с хиляди повече от въпросната сума. Но какво са могли да сторят местните? Просто са нямали пари. И така, когато Секст Перквициен посочил с тояжката си статуята, те му я свалили и я пратили в дома му в Рим.