Колкото повече чакаше цар Ариарат да му прати вест, толкова повече Марий се страхуваше, да не би да му се наложи някаква отчаяна намеса в делата на Кападокия или пък да остане за по-продължително време в Тарс, та да се опита със собственото си присъствие да успокои нещата в района. Но най-голямата му тревога си оставаха жена му и синът му. „Защо не ги оставих у дома на сигурно! — тюхкаше се постоянно Марий. — Да ги оставя сега в Тарс, където могат да пипнат всякакви зарази… и дума не може да става. От друга страна, немислимо е да ги водя със себе си в Кападокия.“ Идеше му просто да ги качи на първия кораб обратно за Халикарнас, но пък в съзнанието му неизбежно изникваше мисълта за непристъпната крепост на Корацезиум, която можеше да приюти някой пиратски цар. Какво му оставаше да направи? Тази част на света си оставаше практически непозната за римляните, а и нямаше много време за нейното опознаване тепърва. Цялата източна половина на Вътрешно море се оказваше пред самия праг на политическия хаос, и само някъде да избухнеше буря, щеше да помете със себе си всякакви царства и господарства.
Когато и на средата на май Марий продължаваше да е в пълно неведение за съдбата на цар Ариарат, той най-сетне взе решение.
— Събирай багажа — рече на Юлия с тон, който не оставяше място за излишни въпроси. — Тръгваме тримата с малкия Марий, но вие няма да вървите с мен чак до Мазака. Щом се изкачим достатъчно високо в планините, за да избягаме от горещините, ще ви оставя на първите срещнати хора да се грижат за вас и ще продължа сам към Кападокия.
Разбира се, Юлия искаше да спори, но не посмя; никога не бе имала случай да види как действа Гай Марий на бойното поле, но от чутото знаеше, че никога не търпи възражения. Личеше си, че макар и без легиони под своето командване, мъжът й и този път има да разрешава някаква задача, нищо чудно да ставаше дума за съдбата на цяла Кападокия, затова беше глупаво да му се създават излишни главоболия.
Два дни по-късно пътешествениците напуснаха града, придружени от дружина местни доброволци. Начело на охраната стоеше млад грък от Тарс, с когото Марий беше завързал от известно време дружба. Както и Юлия. Оказваше се, че от подобни приятелства може да има само полза. Маршрутът беше такъв, че никой не можеше да върви пеш по пътеката. Тя извеждаше на тъй наречените Киликийски порти, които представляваха стръмен и труден за преодоляване проход. Само катъри можеха да изкатерят без затруднения склоновете, но затова пък Юлия имаше душа на поет и потискаше неприятните чувства от непрекъснатото друсане с удоволствието от възхитителните гледки, разкриващи се от планинските била. Пътят следваше едва проходими клисури, врязваше се в могъщата снага на планините и колкото по-високо се изкачваха пътешествениците, толкова повече неразтопен сняг виждаха около себе си. Беше направо невероятно как само три дни по-рано Юлия се беше задушавала от тежката мараня в Тарс, а сега бъркаше дълбоко в сандъците, за да си търси топли дрехи. Времето беше приятно и слънчево, но навлезеха ли в сянката на боровите гори, пътниците трепереха от студ. Затова пришпорваха животните и бързаха да излязат по скалистите и оголени склонове още по-нагоре или да починат край пенещите се води на планински поток, който ревеше надолу по живописните проломи.
Четири дни, откакто бяха напуснали Тарс, и групичката вече бе свършила с изкачването. В някаква тясна долчинка Марий се натъкна на пастирски лагер, издигнат за лятото от малобройно племе, извело овцете си на паша далеч от задаващите се горещини. Юлия и малкият Марий бяха поверени в ръцете на овчарите, закриляни от дружината гърци. Младият Морсим — така се наричаше предводителят им — трябваше да се грижи за двамата изоставени от главата на семейството римляни и да ги пази от невидими опасности. Самите овчари, подкупени със значителна сума пари, се оказаха крайно отзивчиви люде и Юлия беше настанена в една от най-просторните кожени палатки.
— Само да свикна с миризмата, и всичко ще е наред — успокои тя Марий, преди да се разделят. — Вътре в палатката е топло, а доколкото разбирам, някои от тукашните са отишли да купят допълнителни провизии. Ти можеш да вървиш, няма защо да се безпокоиш за нас. Пък и малкият Марий не се стеснява вече да си играе на овчар. Каквото и да се случи, Морсим ще се справи с положението. Единствено съжалявам, мъжо, че толкова време изгуби заради нас.