„Там ще да е! — каза си Марий. — Няма къде другаде!“ Насочи коня по една от тесните улички и потегли нагоре към планината, ориентирайки се по стърчащия над къщите дворец. Самият дворец се оказа насред пустеещи градини, заградени с каменна стена, който някой беше измазал също в синьо. „Пролетта идва късно в Кападокия“ — мислеше си пътникът и изпитваше тъга, задето малкият цар Ариарат така и не я беше дочакал. По всичко личеше, че населението на Евсевия Мазака е избягало от града, защото по улиците не се виждаше жив човек, а на входа на дворцовата градина нямаше дори пазач. Цар Митридат наистина не се тревожеше за особата си!
Марий остави коня си пред стълбището, водещо към главния вход, а след него скочиха от животните си и тримата му спътници. В двореца се влизаше през тежка, двукрила порта от бронз, украсена с барелефи, които изобразяваха в подробности сцената на отвличането на Персефона от Хадес; Марий трябваше дълго чака някой да отговори на яростното му блъскане по вратата, затова спокойно разгледа цялата история, изрисувана пред очите му. Най-сетне се чу силно скърцане и едно от крилата с мъка се открехна.
— Да, да, чух! Какво искаш? — попита беловлас старец на гръцки.
На Марий му идеше чак да се засмее на това посрещане, та гласът му прозвуча доста неуверен, съвсем не по господарски.
— Аз съм Гай Марий, римски консул. Цар Митридат тук ли е?
— Не — отговори беловласият старец.
— А очаквате ли той да се върне?
— Да, преди да се е стъмнило.
— Чудесно! — издърпа вратата посетителят и нахълта в просторното помещение от другата страна, което навярно играеше ролята на тронна зала. С жест показа на тримата си спътници да го последват. — Трябва да ни настаните някъде. Конете ни чакат отпред — някой да ги заведе в ясли. Колкото до мен, искам да ми се приготви гореща баня. Незабавно.
Когато най-после се разбра, че царят наближава двореца, Марий, облечен в сенаторска тога, излезе да го посрещне сам на стълбите пред входа. Нагоре по улиците на града се задаваше дружина от неколкостотин конници, добре въоръжени и яхнали охранени коне. Кръглите им щитове бяха боядисани в червено, а върху фона беше изрисуван бял полумесец, обгърнал с краищата си звезда с осем лъча. Над сребърните си брони войниците носеха червени наметала, на главите си — конусовидни шлемове, украсени не с птичи пера или конски опашки, а също с полумесец и звезда.
Самият цар не вървеше отпред, затова отдалеч не можеше да се определи къде точно сред многото конници се крие. Личеше си, че макар и да нехае за сигурността на двореца, който и без това не беше негов, Митридат се грижи за собствената си безопасност. Най-сетне дружината премина през входната врата на градината и се строи пред стълбите към двореца. По особеното чаткане на копитата по плочките Марий се досети, че конете не бяха подковани, което пък беше признак за недотам добре развитите занаяти в Понт. Разбира се, нямаше как конниците да не са забелязали римлянина, който, загърнат в пурпурноръбата си тога, гордо пъчеше гърди няколко метра над тях самите.
Гвардията се раздели на две и пусна да мине цар Митридат Евпатор на неговия дорест кон. Беше с пурпурна мантия, а щитът, който носеше оръженосецът му, беше боядисан в същия цвят, макар и да носеше изобразени познатите полумесец и звезда. Това обаче, което отличаваше най-много царя, беше, че върху главата си не носеше шлем, а лъвска кожа: предните зъби на звяра бяха зинали буквално над челото му, ушите му бяха щръкнали високо, а на мястото на очите зееха широки черни дупки. Митридат беше облечен в дълга златна ризница, която се спускаше като пола надолу и в същото време покриваше ръцете му, а над нея беше сложил златна, орнаментирана броня. На краката си носеше красиви гръцки обувки от лъвска кожа, бродирани със злато и вместо с върхове — с две миниатюрни златни изображения на лъвски глави.
Митридат скочи от коня си и застана пред стълбите. Налагаше му се да гледа Марий отдолу, а това очевидно не му се нравеше. И все пак не можеше да избърза нагоре по стъпалата като услужлив царедворец. „Колкото мен висок — оценяваше го Марий, — и също така строен, както бях и аз на младини.“ Митридат не беше красавец, но притежаваше чисто, широко, по-скоро квадратно лице, което можеше да привлече погледа. Правеше впечатление издължената му, заоблена брадичка, както и дългият му, месест нос. Беше по-скоро светлокож, очите му имаха лешников цвят, а изпод лъвската глава се подаваха златисти кичури, допълнени с характерните му бакенбарди. Портретът му можеше да завърши с малката му, червена уста, която според римлянина издаваше буен и невъздържан характер.