— Знам много добре защо водиш скромен живот — натърти на последната му реплика Друз, който откакто старият Цепион беше осъден, подслоняваше у дома си сина му заедно с цялото му семейство. — И все пак едно нещо продължава да ме смущава. Защо просто не оставиш наследството си в Смирна?
— Не мога — поклати глава Цепион. — Баща ми твърдеше, че в Смирна то не може да стои цяла вечност в безопасност. Не само в Смирна, ами където да било из Римска Азия. Дори и в Кос или Родос. Твърди, че откупвачите на данъци били накарали цялото местно население да мрази от дъното на душата си Рим и римляните. Някой ден цялата провинция щяла да се вдигне на оръжие.
— И да въстанат, ние в най-скоро време ще ги усмирим — успокои го Друз.
— Да, знам! Но междувременно? Да не си мислиш, че толкова злато, сребро и скъпоценности ще останат далеч от погледите на местните? Според баща ми първата работа на въстаниците ще бъде да ограбят храмовете и банките — отвърна Цепион.
Друз кимна.
— Навярно е прав. Трябва да преместиш наследството си възможно най-скоро. Но защо в Италийска Галия!
— Само част, само част. Останалите ще прехвърля в Кампания, Умбрия, Етрурия, а ако реша, че не е достатъчно — и в Масилия, Утика, Гадес. Цялото западно крайбрежие на Вътрешно море може да послужи за целта.
— Защо не признаеш истината, Квинт… поне на мен, своя шурей и зет? — попита Друз с отегчение. — Твоята сестра ми е жена, моята — на теб. Толкова здраво сме се обвързали един за друг, че и да искаме, не можем да се разделим. Трябва да го признаеш, поне на мен! Ти си наследил Златото на Толоза!
— Не е Златото на Толоза — за последен път му се тросна Квинт Сервилий Цепион.
„Дебела глава — мислеше си Марк Ливий Друз, докато двамата с Цепион влизаха в перистила на дома му — най-красивата частна къща в цял Рим. — И все пак… Ей го е, мъти си петнайсетте хиляди златни кюлчета, които баща му преди години открадна от Испания и прати в Смирна, оправдавайки се, че са ги задигнали разбойници по пътя от Толоза до Нарбон. Цяла кохорта римски войници бяха изклани при обира, но какво го е грижа нашият? На баща му не му мигна окото да подпише смъртната присъда на шестстотин свои съграждани, та той ли да се церемони? Как ли пък не! Откакто са се родили, само за злато мислят. Това са те, Сервилий Цепионите, наследниците на цар Мидас — потънали в пошлост и умствена ограниченост, способни да разсъждават само когато някой им подшушне: “Злато!""
Беше месец януари в годината на консулите Гней Корнелий Лентул и Публий Лициний Крас. Лотосовите дървета в градината на Ливий Друз бяха голи, нищо че благодарение на отоплителните съоръжения, фонтанът насред перистила продължаваше да полива с вода изящните статуи насред басейна. Откакто двете дъщери на Цепион бяха заловени да крадат от боята на двамата художници, наети да реставрират фреските в атрия, и да цапат шедьоврите на Апел, Зевксис, Тимант и останалите майстори на стенописи зад колонадата на градината, безценните произведения на изкуството бяха свалени от стените и прибрани на сигурно място вътре в къщата. Двете момиченца си бяха понесли наказанието, но Друз предпочете да не им оставя възможност за отмъщение. Понеже мазилката беше още прясна, не беше проблем фреските да бъдат свалени от стените, но кой можеше да предположи, че няколко години по-късно родният син на Ливий Друз, по-голям пакостник и от братовчедките си, ще им види сметката и на новото им местонахождение? Изобщо, не си беше работа да държиш в една къща скучаещи деца и произведения на изкуството едновременно. Друз си повтаряше, че все някой ден Сервилия и Сервилила ще пораснат, но не си правеше сметката, че му предстои да отглежда други деца.
Той самият вече разчиташе на наследник, макар и противно на надеждите му двамата със Сервилия Цепионида да се бяха оказали неспособни да имат дете. Две години по-рано бяха осиновили най-малкия син на Тиберий Клавдий Нерон, и той обеднял патриций както повечето Клавдии, щастлив да осигури за сина си наследството на богатите Ливий Друзи. Обикновено за осиновяване се даваха най-големите синове, достатъчно пораснали, за да са сигурни осиновителите, че детето е здраво, възпитано и сравнително интелигентно. Сервилия Цепионида обаче мечтаеше да си има бебе, затова твърдо настоя да си осиновят пеленаче. А Марк Ливий Друз, който твърде обичаше жена си, за да й отказва — нищо, че когато двамата се женеха, си бяха почти безразлични един на друг, — я остави тя да решава. От страх да не е сбъркал все пак, той извърши щедро жертвоприношение в чест на богинята Матер Матута с надеждата, че детето все пак няма да се окаже жертва на коварна болест или пък недостойно за името на Друзите.