Когато Друз се завърна от Трансалпийска Галия, в живота му бяха настъпили две съществени промени: едната бе приятелството му с марсийския благородник Квинт Попедий Силон, другата — убеждението, че хората от собствената му черга, особено тъстът му Цепион, нехаят за цената на живота на всички онези войници, загинали при Араузио — от събратята им аристократи до последния италийски или римски капите цензи.
Това обаче не означаваше, че младият Марк Ливий Друз отведнъж е прегърнал идеята за коренни реформи; той си оставаше рожба на своята класа и дълго време щеше да го доказва. Разликата между него и събратята му по рождение обаче бе в това, че за разлика от своите връстници той бе имал конкретен случай да започне да разсъждава. Сред римляните бе прието да се казва, че съдбата на Гракхите била решена, когато по-големият брат Тиберий Семпроний Гракх — също потомък на славни римски фамилии — пътувал като младеж из Етрурия и с очите си видял римските обществени земи в областта да се владеят от шепа богати римляни, които обработват дяловете си, използвайки труда на стотици роби, оковани във вериги и държани през нощта в тесните и задушни бараки, познати като ергастула. „Къде са — питал се Тиберий Гракх, — дребните римски стопани, които трябва да се грижат за тази земя, да осигуряват собственото си препитание и да отглеждат деца, които да пълнят римските легиони?“ Макар и син на майка си, Тиберий Гракх започнал да разсъждава; и тъкмо защото бил син на майка си, той изпитвал едновременно стремеж за справедливост и любов към Рим, в името на който бил готов да жертва сам себе си.
Седем години бяха отминали от битката при Араузио, седем години, през които Друз влезе в Сената, служи като квестор в Римска Азия, беше принуден да подслони под бащината стряха зет си и семейството му, лишени от собствен дом заради конфискацията на имуществото на стария Цепион, стана понтифекс, увеличи до голяма степен личното си имущество, стана пряк и косвен свидетел на ужасните събития, които доведоха до убийството на Сатурнин и съмишлениците му, и застана твърдо на страната на Сената, когато Сатурнин се опита да се провъзгласи за цар на Рим. Седем години, през които неведнъж Друз бе приемал като скъп гост в дома си Квинт Попедий Силон, беше го слушал да говори и беше продължавал да разсъждава. В негова лична амбиция се беше превърнало желанието му да разреши веднъж завинаги обидните недоразумения, които съществуваха между Рим и Италия, но по начин, свойствен на римските традиции, а именно по мирен, ненасилствен път, следвайки принципа на взаимното съгласие. В името на тази цел той жертваше всички свои усилия, макар и да се криеше в сянка, нежелаещ да се показва пред обществеността, преди да е изнамерил единствено вярното решение.
Марсът Силон беше единственият човек, който имаше представа накъде клони приятелят му Друз. Но той беше човек, изключително деликатен, та нито веднъж не посмя открито да тласне Друз по наклона, който той искаше да избегне, минавайки по обиколни пътеки; нито веднъж не се опита да му налага своето мнение, което в много отношения се различаваше от това на римлянина. В битката при Араузио Силон беше командвал легион от шест хиляди души, които бяха избити почти до крак. И това бяха все марси, не римляни. Марсите ги бяха родили и отгледали, марсите ги бяха въоръжили, марсите ги бяха хранили по време на трагичния поход срещу германите. Но Рим не благоволи да оцени всички усилия, които бяха хвърлени от народа на марсите, за да могат да му дарят този неизползван за нищо легион от мъртъвци, за които никой нищо не спомена.
Докато Друз мечтаеше за разпространение на римското гражданство из цяла Италия, Силон мечтаеше за откъсване на същата тази Италия от опеката на Рим; мечтаеше за създаването на обща италийска държава и нация, но отделно от Рим — мечтаеше за Италия. И когато тази Италия видеше бял свят — а Силон беше сигурен, че това ще стане, — всички италийски народи щяха да застанат рамо до рамо в кървава война с Рим и щяха да победят, щяха да погълнат Рим и да превърнат римляните в част от тази нова нация, която щеше да наследи и всички римски владения вън от полуострова.
Силон не беше сам и добре го знаеше. В продължение на последните седем години той беше обикалял надлъж и нашир Италия, дори и Италийска Галия в търсене на съмишленици и се беше убедил, че такива хора има, и то не каквито и да е. Зад него заставаха все лидери, все хора с авторитет сред съплеменниците си, които той можеше да раздели най-общо на две: първите като Марий Егнаций, Гай Папий Мутил или Понций Телезин, които произхождаха от стари фамилии, утвърдили се като стълбове на националната идентичност на своите народи; вторите — като Марк Лампоний, Публий Ветий Скатон, Гай Видацилий или Тит Лафрений, своего рода нови хора, които обаче бяха съумели със собствени усилия да си осигурят име и влияние. Силон беше обикалял дом след дом, беше канен на вечеря, беше разговарял като клиент и в едно се бе убедил: че дори общият за всички италийци език — латинският — не може да прикрие ненавистта на събеседниците му към Рим и нежеланието им да простят греховете му.