Едва ли Силон можеше да се гордее, че идеята за обща италийска нация е плод единствено на неговия ум. Със сигурност обаче той пръв я поставяше толкова насериозно пред представителите на другите народи, пръв я сочеше като единствено възможна за оцеляването им алтернатива. Но допреди надеждите на повечето италийци бяха насочени към получаването на пълно римско гражданство, към обединяването на целия полуостров в едно цяло — Рим, който да се простира от единия до другия му край. Толкова неоспоримо беше превъзходството на Рим над всеки от италийските народи поотделно, че те самите се приучваха да мислят като римляни, да се управляват чрез институции, сходни на римските. За италиеца бе станало естествено желанието един ден да види себе си, потомците си, собствеността си пълноправна част от огромното тяло, наречено Рим.
Някои от хората, с които Силон говореше, осъждаха най-вече трагедията при Араузио, но мнозина други обръщаха внимание на все по-отслабващото съдействие от страна на латинските градове, които започваха да се считат за нещо отделно от останалите италийци. Онези, които прехвърляха вината за нещастията си на латините, използваха като довод самодоволството им, че са нещо особено, а това естествено пораждало желанието им и за в бъдеще да живеят в съседство с народи, които да смятат за по-долни от себе си.
Разбира се, никой не можеше да отрече, че трагедията при Араузио беше кулминацията на една тъжна тенденция, а именно на бойното поле да мрат премного неримляни. Населението на полуострова оредяваше, а освен всичко друго това водеше до опустяването на земи, до намаляването на селскостопанските добиви, до разпродаването на ниви и градини, до жестоката експлоатация на деца и възрастни мъже. И все пак това не беше достатъчно убедителен аргумент, защото и римляни, и латини също бяха платили своята кървава дан, затова никой не можеше да ги държи отговорни за всичко. Недоволството се отнасяше не толкова до римляните като такива, колкото до едрите поземлени собственици, които си клатеха краката в Рим и използваха за работна ръка по латифундиите си само роби. Не бяха малко случаите, когато римски граждани нагло злоупотребяваха с доверието или търпението на италийците, като очакваха от тях да поддържат авторитета им със силата на тоягата, като крадяха жени, които не им принадлежат, като конфискуваха незаконно нечии скромни имения, за да разширят собствените си земи.
Дори Силон обаче не можеше да определи невидимите конци, които дърпаха все повече и повече от събеседниците му към идеята за пълно отцепване от Рим, за създаването на отделна и независима италийска нация за сметка на старите представи как Рим трябвало да бъде заставен с или без сила да даде на всички римско гражданство. Той самият бе окрилен от идеята за отцепването при Араузио, но никой от онези, с които обсъждаше наболелите въпроси на Италия, не знаеше какво точно се е случило при Араузио. „Навярно — разсъждаваше той, — това обръщане гръб на Рим се дължи просто на умората от напразните очаквания, на дълбоко вкоренилото се чувство, че златните години, когато Рим с готовност раздаваше своето гражданство, веднъж завинаги са си отишли и че и за в бъдеще положението щеше да си остане точно такова, каквото беше в настоящето. Италийските народи трупаха унижение след унижение и несъмнено щеше да дойде денят, когато никой от съседите на Рим не би могъл повече да търпи превъзходството му.“
У Гай Папий Мутил, най-видния син на Самниум, Силон откриваше човек, решен да използва всяка предоставила му се възможност да обяви отцепването на съплеменниците си самнити от Рим. Самият Силон не можеше да си внуши, че мрази всичко римско — той просто се тревожеше за собствения си народ; докато Гай Папий Мутил принадлежеше на народ, който в продължение на дълги векове бе воювал с Рим, бил е един от най-заклетите му врагове, и то още от мига, когато малката общност, настанила се нагоре по пътя на солта около Тибър, бе започнала да показва зъбите си. Мутил мразеше Рим и римляните с цялата си душа, всяка негова мисъл се подчиняваше в една или друга степен на тази непреодолима омраза. Той беше истински самнит, зарекъл се да воюва с Рим, докато от страниците на историята не бъде изтрит споменът и за последния римлянин. Ако Силон можеше да се нарече просто противник на Рим, то Мутил беше негов кръвен враг.