Както всеки път, когато общата кауза е достатъчно силна и жизнена, за да надвие над дребните противоречия и неразбирателства, така и сега мисълта за една нова Италия обединяваше всички желаещи да видят скорошна промяна; при това тази промяна можеше да бъде само една: Италия без Рим. В същото време Силон не срещна нито един наивник, който да си представя създаването на нова Италия без проливането на много, много кръв. Затова и никой не предлагаше да се правят декларации за независимост или да се размахват заплахи без покритие. Вместо това всеки според силите си помагаше за подготвянето на тази война, която щеше да изисква жертви и усилия, много пари и най-вече много хора — раните, които Араузио нанесе, трябваше първо да зараснат. Така и не се споменаваше конкретна дата за избухването на войната; засега, докато се чакаше малките момчета на Италия да се превърнат в зрели мъже, цялата енергия и всички събрани парични суми отиваха за снабдяване с доспехи и оръжия, за събирането на всичко необходимо за една дълга изтощителна война с Рим; война, в която съюзниците да се надяват на успех.
На първо време заговорниците не можеха да се похвалят с особени резултати. Оказваше се, че италийските войници мрат предимно далеч от пределите на полуострова, а по някакво странно стечение на обстоятелствата оръжията им никога не се връщат у дома, ами — ако това е възможно, естествено — остават като спомен за Рим. Рим държеше на тези спомени и не възнамеряваше да ги връща на истинските им притежатели. Част от оръжието можеше да се закупи по напълно легален път, но нямаше как да стигне на стохилядната армия, която според Силон и Мутил единствена можеше да отвори път към победата над Рим. Затова снабдяването с оръжие трябваше да протича незабелязано и съответно да отнеме много време. Нищо чудно да минеха години, преди съюзниците да приключат с въоръжаването си.
Това, което правеше организацията още по-трудна, бе, че през цялото време тя протичаше под самите носове на много хора, които, ако научеха за заговора, с удоволствие биха издали авторите му или на първия срещнат римлянин, или на самите управители в Рим. Латинските градове открито стояха на противниковата страна, още по-малка можеше да се има доверие на обикалящите страната римски пътници. Затова дейността по подготовката на войната се съсредоточаваше предимно в бедни и затънтени райони, намиращи се достатъчно далеч от римските пътища, далеч от римските и латинските колонии. Това също носеше големи трудности, защото след като римляните ползваха широките и удобни пътища от двете страни на Апенините, на италийците им оставаха тайните и труднопроходими пътеки из самите планини. И все пак работата по въоръжаването така и не спря нито за миг, а скоро организаторите преминаха и към обучението на бъдещите войници. По-големите момчета се оказваха вече годни за войници…
Ето обаче, че Квинт Попедий Силон оставяше настрана всякакви мисли за война и оръжие и се съсредоточаваше на мирния разговор, който се водеше в триклиния на Марк Ливий Друз. Може би някои щяха да го упрекнат в лицемерие или дори измяна, но пък откъде да знае? Нищо чудно тъкмо приятелят му римлянин да изнамери правилното решение на всички наболели проблеми — без да се стига до проливане на кръв! Историята беше ставала свидетел на далеч по-странни и необясними неща.
— Квинт Сервилий ни напуска за известно време — съобщи на останалите Друз, без да уточнява нищо; просто му беше нужна смяна на темата.
Изведнъж Силон се зачуди дали не вижда в очите на Ливия Друза искрици на дълбока радост. За него сестрата на приятеля му беше красива жена, но това беше единственото, което знаеше за нея; не я познаваше въобще, нямаше представа дали й харесва животът с Цепион, дали й се нрави принудителното съжителство с брат й. Вътрешният му глас му повтаряше, че и на едното, и на другото отговорът е „не“, но нямаше откъде да бъде сигурен. Пък и сега Дивия Друза не беше толкова важна, колкото обясненията на Цепион къде смята да отиде.