— По-добре отсега се замисли за Испания — предложи Друз на Цепион. — Предполагам, че около железните мини там са останали още гори.
— В Далечна Испания, да — съгласи се Цепион и доволно се усмихна, защото за пръв път от много време ставаше център на вниманието, при това по въпрос, който му позволяваше да се изтъкне в подобаваща светлина. — Старите картагенски мини в Ороспеда отдавна са се лишили от богатството на тамошните гори, затова пък новооткритите находища на руда се намират все в гористи райони.
— Кога ще започнат градовете ти да произвеждат активно? — попита Силон уж случайно.
— В Италийска Галия, надявам се, до две години най-късно. Разбира се — добави бързо Цепион, — аз самият няма да имам нищо общо със самото производство или пласирането му. Не трябва да върша нищо, което би ме компрометирало в очите на цензорите. Това, което смятам сам да правя занапред, ще бъде да построя градовете и да си събирам наемите — в това един сенатор не би могъл да бъде упрекнат.
— Твърде похвално от твоя страна — рече с известна ирония Силон. — Надявам се, че ще намериш за градовете си удобни места в близост не само до гори, но и до водни източници.
— Не само водни източници, но истински плавателни реки — увери го Цепион.
— Разправят, че галите били добри ковачи — каза Друз.
— Да, но не са достатъчно добре организирани, за да печелят, каквото им се полага — придаде си тайнствен вид Цепион; напоследък все по-често му се случваше да говори сякаш със заобикалки. — Но щом аз ги организирам, работите им ще потръгнат много по-добре.
— Делата са твоето призвание, Квинт Сервилий, това си личи — поклати глава Силон. — Мен ако ме питаш, би трябвало да зарежеш Сената и да се запишеш в конническото съсловие. Така ще можеш лично да произвеждаш и въглищата, и желязото.
— Какво? И да общувам с простолюдието? — чак се изплаши при мисълта Цепион. — Не, не! Нека други се занимават с това?
— Но няма ли да събираш наемите си лично? — хитро го попита Силон и заби поглед в земята.
— Със сигурност не! — хвана се за подхвърлената му стръв Цепион. — Вече съм настанил в Плаценция цяло съдружие от търговски представители, които да ме заместват. Може на братовчедка ти Аврелия да й се струва, че й е позволено сама да си събира наемите, Марк Ливий — обърна се той към шурея си, — но аз лично го намирам за проява на крайно лош вкус.
Преди време самото споменаване името на Аврелия караше Друз да настръхне, който беше сред най-упоритите кандидати за ръката й, но напоследък, откакто се беше уверил, че обича жена си, той можеше да отмине с лека ръка подобни реплики и да каже безгрижно:
— Никой не може да мери Аврелия с аршин, различен от нейния собствен. Колкото до мен, считам вкуса й за безупречен.
През целия разговор жените бяха стояли безучастни на столовете си; без дори да си отворят устата. Не защото нямаха какво да кажат, а защото мъжете им с нищо не ги окуражаваха да го сторят. В дома на Ливий Друз на жените беше съдено да мълчат.
След вечеря Ливия Друза се извини с някаква неотложна работа и като остави зълва си Сервилия Цепионида при малкия Друз Нерон в детската стая, се запъти към покоите си. Денят беше мрачен и студен, затова Ливия Друза нареди на един от прислугата да й донесе шал, загърна се добре с него и излезе през атрия на лоджията, където на никого нямаше да му хрумне да я търси и където тя можеше да постои малко на спокойствие. Да бъде сама беше най-прекрасното чувство, което можеше да си позволи в тази къща.
Значи си заминаваше! Най-после заминаваше за някъде! Дори когато го бяха избрали за квестор, омразният й мъж бе предпочел да остане в Рим, а и нито веднъж през трите години, които старият Цепион прекара в изгнания, преди да умре, синът му не благоволи да отиде до Смирна да го види. Като се изключат няколкото месеца, в които като военен трибун участваше в похода срещу германите, завършил с клането на римската армия при Араузио — по някакви странни обстоятелства самият той се беше върнал в Рим невредим, — Квинт Сервилий Цепион нито за миг не се беше отделял от жена си.
Каква внезапна идея беше осенила мъжа й, Ливия Друза не знаеше и не искаше да знае — важното беше, че най-после ще предприеме пътуване, далеч извън пределите на Рим. Навярно тежкото му финансово положение го беше накарало най-сетне да се поразмърда и да потърси начини да го оправи, независимо от това, че през годините Ливия Друза често се беше питала дали Цепион е наистина толкова беден, колкото иска да се изкара пред хората. Как брат й ги беше изтърпял толкова дълго, без да каже дума, Ливия не можеше да си обясни; не само че Марк Ливий не можеше да се почувства като у дома си в собствената си къща, но и се наложи заради децата на Цепион и сестра му да сваля от стените безценната си колекция от фрески. Да беше жив баща им, щеше да умре от ужас! Защото старият Марк Ливий Друз беше построил този огромен дом не толкова, за да живее нашироко, колкото да може да смайва гостите си с произведения на изкуството. „О, Марк Ливий, защо ме накара да се омъжа точно за тоя?“