Но Ливия Друза не искаше да чака. Три дни по-късно тя беше подбрала дъщерите си, купищата книги, неколцина от робите на Цепион и се беше запътила към вилата в Тускулум.
Не беше идвала от детството си, но си я спомняше точно такава, каквато я завари сега: малка къщурка, измазана в жълтеникаво, с дворче пред нея, което само оптимист можеше да нарече градина, без никакви удобства за живеещите вътре, с малко прозорци и може би най-важното — без типичния за всяка римска вила перистил. И все пак Марк Ливий се бе оказал човек на място и сестра му бе посрещната в Тускулум от строителни работници, които трябваше в срок от два месеца да превърнат необитаемата колиба в място за живеене.
Ливия Друза се оказа в нещо средно между древногръцки хаос и римски порядък. По главата й се сипеше мазилка, ушите й стържеха чукове, триони и пили, все се намираше някой по-гръмогласен тускуланец да я изненада с упътванията си на кое къде му е мястото; дори диалектът беше коренно различен от този на римляните — нищо че живееха на двайсетина километра от Рим, повечето тускуланци дори не бяха стъпвали във Вечния град. Двете момичета на Ливия реагираха всяка по свой си начин: Лила, тогава на четири години и половина, беше като замаяна от толкова много живот около себе си, докато затворената и потайна Сервилия не скриваше отвращението си от новия си дом, от шума, който й вдигаха строителите, и от майка си, без да може сама да каже кое мразеше най-много. И все пак Сервилия се беше научила да стои встрани и да не пречи на никого, докато желанието на Лила да си навре носа навсякъде само допълваше и без това обърканата картинка.
Ливия Друза побърза да остави децата си на грижите на тяхната бавачка и на стария и строг учител на Сервилия и още на другата сутрин излезе на разходка, за да се наслади най-сетне на спокойствието и красотата на затънтената провинция през зимата, почти неспособна да осмисли как така изведнъж се беше отървала от веригите на ежедневието си.
Макар и според календара да беше вече пролет, всъщност зимата продължаваше да е в разгара си. Не беше Гней Домиций Ахенобарб човекът, който ще накара колегията на понтифексите да се размърда и да допълни недостатъчния брой дни в календарната година, така че датите да вървят в едно със съответните сезони. Но, от друга страна, не можеше да се каже, че Рим и околностите му преживяват кой знае колко страшна зима. Сняг беше валяло съвсем малко, а Тибър така и не бе замръзнал. Температурите бяха поносими, вятър почти не се усещаше, а човек стъпваше най-често върху зелена трева.
Ливия Друза се скиташе безцелно из полята на детските си спомени, по-щастлива, отколкото е била през целия си живот. Тук ще прескочи някоя ниска каменна ограда, там предпазливо ще заобиколи някоя нива, където стопанинът вече е започнал пролетната оран, ще прескочи следващата ограда, ще излезе на поляна при овцете. Всеки път, когато се опиташе да ги привика при себе си, глупавите създания, облечени в кожените си дрешки, се разбягваха напосоки, докато тя най-накрая не вдигнеше ръце от тях и не отминеше нататък.
На края на една от ливадите се намираше граничен камък, боядисан в бяло, до него се издигаше малко светилище във формата на куличка, пред входа му още седяха кървавите следи от последното жертвоприношение. От най-долния клон на близкото дърво висяха малки парцалени кукли, парцалени топки, глави чесън, посивели и окъсани от дългото стоене под открито небе. До олтара стоеше захвърлено глинено гърне, обърнато с дъното нагоре. Водена от чисто любопитство, Ливия Друза надигна тайнствения съд, но веднага го остави на мястото му и се дръпна встрани; под гърнето бавно се разлагаше трупът на огромна крастава жаба.
Свикнала с градския живот, Ливия Друза едва ли си даваше сметка, че зад граничния камък е чужда територия, в която тя влиза без позволение, още по-малко предполагаше, че собственикът на парцела, съседен с този на Ливиите, може да се окаже човек суеверен, свикнал да се държи по-почтително с боговете на земята; за нея беше важна разходката и тя нямаше никакво намерение да се връща у дома. По едно време зърна цъфнал минзухар, клекна над него, за да се наслади отблизо на яркожълтия му цвят, после се надигна, за да огледа оголените клони на близките дървета с такъв искрен интерес, че човек можеше да се зачуди дали боговете не са създали току-що дърветата в желанието си да я изненадат.
Нататък следваше овощна градина с ябълки и круши. Крушите дори не бяха обрани до последната — изкушение, на което Ливия Друза се отдаде с удоволствие, още повече че крушата се оказа медено сладка, а лепкавият й сок остана по ръцете й. Отнякъде се чуваше да тече вода, затова тя тръгна по посока на шума между грижливо подредените дървета, за да се измие. Водата в потока беше леденостудена, но това не беше от значение; тя изплакна набързо лепкавите си пръсти, сетне, развеселена кой знае от какво, ги вдигна високо над бързея, за да изсъхнат на слънцето. Стана й топло и тя свали дебелата пала от гърба си; все така клекнала над потока, простря дрехата си на земята, сгъна я на четири и я преметна през ръка, за да не й пречи. Надигна се и го видя.