— Откъде знаеш това?
— Наблюдаваме животните. Те невинаги пренасят треската. — Той посочи зеленото езерце. — Това ще помогне на приятеля ти, ако наистина се е разболял от нея.
Върху спокойната повърхност се виждаха стеблата на плаващи растения. Приличаха на водни лилии, но бяха по-големи и с повече разклонения. Централният ствол на всяко от тях се издигаше високо нагоре сякаш за да улови скъпоценните капчици слънчева светлина.
— Листата ще го спасят — добави спътникът му. — Трябва да ги сдъвче.
Винченти потопи пръст във водата и го облиза. Никакъв вкус. Беше очаквал поне миризмата на въглен, с която бяха наситени повечето извори в района.
Старецът се отпусна на колене, гребна пълна шепа и жадно я изпи.
— Хубава е — усмихна се той.
Винченти го последва. Водата беше топла като чай, свежа и приятна. Изпи още една шепа.
— Листата ще го излекуват.
— Често ли се срещат тези растения? — пожела да узнае той.
— Да — кимна старецът. — Но само тези тук имат лечебна сила.
— Защо?
— Не знам. Такава е волята Божия.
Едва ли, помисли си Винченти.
— Известни ли са тези растения на хората от други села? На други лечители?
— Не. Само аз ги използвам.
Винченти се наведе и придърпа една от плаващите туфи. Беше от вида tracheophyta с месести листа, във вътрешността на които се виждаше добре разклонена васкуларна система. Осем дебели и меки прилистника заобикаляха основата, образувайки плаваща платформа. Епидермалната тъкан бе тъмнозелена, а листните стени бяха пълни с глюкоза. От средата стърчеше късо стебло, което поради ограничената листна маса най-вероятно подпомагаше фотосинтезата. Цветът се състоеше от симетрично разположени бели листенца без аромат.
Той повдигна туфата и погледна отдолу. Гъсто преплетените корени се спускаха дълбоко във водата, за да търсят храна. По всичко личеше, че растението е напълно адаптирано към околната среда.
— Как разбра, че има лечебна сила? — вдигна глава той.
— От баща ми.
Винченти извади растението от водата. Топли струи обляха пръстите му.
— Листата трябва да се сдъвчат добре, а сокът да се глътне.
Винченти отчупи едно стръкче и го поднесе към устата си. Старецът го гледаше спокойно и самоуверено. Винченти пъхна стръкчето в устата си и започна да дъвче. Вкусът му беше парливо остър, като на изсушен тютюн.
Той направи усилие да преглътне сока, въпреки че му се повдигаше.
55
Венеция
Вниманието на Касиопея беше привлечено към северното крило, където някой стреляше по Малоун. Над каменния парапет се мярна главата на един от бодигардовете. В следващия момент стреля и Зовастина. Куршумът вдигна искри на сантиметри от краката на Торвалдсен, който дори не помръдна.
Вдясно от нея нещо се раздвижи и под свода се появи фигурата на друг мъж с пистолет в ръка. Той я видя и вдигна оръжието си, но не успя да натисне спусъка. Тя го простреля в гърдите. Мъжът отлетя назад с разперени ръце, а тя го довърши с още един точен изстрел. Отвъд централната пътека, на четирийсет метра от нея, изскочиха и останалите горили, които бързо потънаха между експонатите на музея. Касиопея свали лъка, постави една стрела на тетивата, но остана далеч от парапета, за да не даде шанс на Зовастина.
Тревожеше я друго. Малко преди появата на нападателя Виктор беше изчезнал под колоните. Накъде се беше насочил? Тя стисна лъка и бавно опъна тетивата. Мъжът оттатък пътеката ту се мяркаше, ту изчезваше на слабата светлина.
Малоун чакаше с пистолет в ръка. Беше успял да се оттегли зад един от експонатите. Три последователни изстрела заглушиха стъпките му по дъсчения под. Не успя да определи откъде идваха те, защото ехото под сводестия таван беше твърде силно. Всъщност не му се искаше да застреля бодигарда. Продавачите на книги не убиват хора. Но в момента май не му оставаше друг избор. Напълни дробовете си с въздух и се приготви.
Зовастина се втренчи в Хенрик Торвалдсен, отчитайки машинално стрелбата над главата си.