Беше кръстил имението си „Атико“ — надпис, който забеляза под каменната арка над главния вход малко преди приземяването на хеликоптера. Обърна внимание и на скелето около външните стени. Довършителните работи бяха в пълен ход и скоро всичко щеше да бъде готово. Строителството вървеше бавно, но с равномерно темпо. Той с нетърпение очакваше да види окончателния външен вид на внушителната сграда.
Притича под въртящите се витла и прекоси градината в английски стил, засадена с цветя и дървета, които издържаха на суровия планински климат. Питър О’Конър го очакваше на задната тераса, покрита с недялани камъни.
— Всичко наред ли е?
— Тук нямаме проблеми — кимна служителят му.
Винченти направи няколко крачки по алеята, вдишвайки с наслада кристалния въздух. Буреносни облаци се трупаха далеч на изток, над непристъпните върхове отвъд границата с Китай. Над долината се рееха черни гарвани. Местоположението на замъка беше подбрано така, че да не се губи нищо от величествената гледка. Каква огромна разлика с Венеция! Никакви миазми и мирис на застояла вода. Само кристалночист планински въздух. Беше чувал, че азиатската пролет е необичайно мека и сега с благодарност установи, че е истина.
— Нещо ново за Зовастина?
— В момента напуска Италия в компанията на непозната жена, мургава и привлекателна. На границата се е представила с името Касиопея Вит.
Познавайки акуратността на О’Конър, Винченти замълча и изчака подробностите.
— Вит живее в Южна Франция, където понастоящем финансира реставрацията на средновековен замък — голям и скъп проект. Наследила е от баща си няколко промишлени предприятия в Испания.
— Нещо повече в личен план?
— Мюсюлманка е, но не е религиозна. Отлично образование по история и инженерни науки. Трийсет и осем годишна, неомъжена. Това е горе-долу всичко, което успях да науча засега. Искате ли още подробности?
— Не — поклати глава Винченти. — Имаш ли представа защо е в компанията на Зовастина?
— Моите хора не успяха да разберат. Зовастина е напуснала базиликата с нея и се е отправила към летището.
— Тук ли ще се върне?
— Да — кимна О’Конър. — След четири-пет часа трябва да кацне в Самарканд.
Винченти усети, че има още нещо.
— Двамата, които изпратихме след Нел — промърмори О’Конър. — Единият е убит от снайперист, другият е успял да избяга. По всяка вероятност Нел ни е очаквала.
Винченти не хареса тона, с който бяха изречени тези думи. Но проблемът щеше да почака, тъй като той вече беше скочил от скалата. Нямаше път назад. Обърна се и влезе в къщата.
Вътрешното обзавеждане беше готово още преди година. Беше похарчил милиони за картини, тапети, лакирани мебели и произведения на изкуството. Но през цялото време бе внимавал да не пожертва вкуса заради великолепието. Затова в къщата имаше уютни салони, спални, бани и парк навън. За съжаление бе успял да прекара тук само няколко седмици, обслужван от местен персонал, който О’Конър беше избирал лично. Но съвсем скоро „Атико“ щеше да се превърне в постоянното му убежище — един прекрасен дом, предлагащ всички удобства и позволяващ спокоен размисъл. В тази връзка също не беше жалил време и средства: имението беше снабдено с високотехнологична алармена инсталация, ултрамодерна комуникационна система и сложна мрежа от тайни проходи, известни единствено на него.
Помещенията на приземния етаж преминаваха едно в друго. Всяко ъгълче бе прохладно и сумрачно. В изящен атриум в класически стил извито мраморно стълбище водеше към втория етаж.
Той пое по него.
Таваните бяха изпъстрени с фрески, илюстриращи развитието на естествените науки през вековете. Тази част от къщата най-силно му напомняше за Венеция, въпреки че отвъд сводестите прозорци се разкриваше планински пейзаж, а не ленивите води на канала. Винченти се насочи към първата врата вляво, веднага след площадката. Тя принадлежеше на една от просторните стаи за гости. Отвори я и влезе. Карин Уолд лежеше неподвижна в леглото.
О’Конър я беше прехвърлил тук заедно с медицинската сестра, използвайки друг хеликоптер. Към дясната й ръка отново беше прикачена системата. Винченти се приближи до масичката от неръждаема стомана, върху която лежаха няколко спринцовки. Вдигна една от тях и инжектира съдържанието й в пластмасовия разпределител на системата. Броени секунди по-късно Уолд отвори очи, пробудена от силния стимулант. В Самарканд я беше приспал, но сега му трябваше будна.