Винченти не пропусна да отбележи вниманието, с което го слушаше Карин Уолд.
— Това е рапорт на човек, който преди време работеше за мен — поясни той. — Предназначен за висшестоящите, но не стигна до тях, защото поръчах да го убият. Случи се в Ирак през осемдесетте години на миналия век. Беше сравнително лесно, тъй като по онова време страната се управляваше еднолично от Саддам.
— А защо го уби?
— Защото беше прекалено любопитен. Обръщаше внимание на неща, които не го засягаха.
— Това не е отговор. Защо трябваше да умре?
Винченти вдигна спринцовка, запълнена с прозрачна течност.
— Пак ли приспивателно? — попита тя.
— Не. Предстои да изпълня най-съкровеното ти желание. Онова, което искаш най-много от всичко.
Замълча за момент и добави:
— Да живееш.
58
Венеция, 2:55 ч.
— Или Лунд е жив? — смаяно промълви Малоун.
— Не го знаем със сигурност — отвърна Едуин Дейвис. — Но подозираме, че Зовастина е била подучена от някого. Вчера разбрахме, че Лунд е бил източникът на нейната информация (Хенрик ни разказа някои неща за него), а обстоятелствата около смъртта му са наистина подозрителни.
— Но защо Касиопея го смята за мъртъв?
— Защото така трябва — отговори Торвалдсен. — Няма начин да докажем противното. Но аз мисля, че и тя има някои съмнения относно смъртта му.
— Изцяло поддържам мнението на Хенрик, че Зовастина ще направи опит да се възползва от връзката между Или и Касиопея — добави Стефани. — Днешните събития със сигурност са били шок за нея, а параноята е неразделна част от живота на такива хора. Касиопея би могла да се възползва.
— Тази жена подготвя война и изобщо няма да се замисли за Касиопея. Тя й трябва, за да стигне до летището. После се превръща в багаж.
— Има и още нещо, Котън — тихо каза Стефани.
Той очаквателно я погледна.
— Наоми е мъртва.
— Господи, омръзна ми да чувам за смъртта на приятели! — прошепна Малоун и несъзнателно зарови пръсти в косата си.
— Искам Енрико Винченти! — промълви през стиснати зъби Стефани.
И той го искаше. Наложи си да мисли отново като оперативен агент и да прогони желанието за бързо отмъщение.
— Нали казахте, че в трезора има нещо? — вдигна глава той. — Хайде, покажете ми го.
Зовастина наблюдаваше жената, която седеше срещу нея в луксозната кабина на реактивния самолет. Без съмнение бе силна личност. Подобно на затворничката от китайската лаборатория, тя със сигурност изпитваше страх, но за разлика от онази нещастница умееше да го контролира.
По пътя от базиликата до летището не бяха разменили нито дума и това й позволи да разгледа добре своята заложница. Все още не беше сигурна дали присъствието й е плод на случайност или на старателно подготвен план. Нещата се бяха развили прекалено бързо.
Ами костите? Беше сигурна, че ще открие нещо важно и именно затова рискува да се появи във Венеция. Признаците за успех бяха налице. Но две хиляди години са твърде дълъг период. Торвалдсен беше прав. Какво на практика би могло да е останало?
— Защо беше в базиликата? — зададе първия си въпрос тя.
— За да си побъбрим ли ме отвлече? — изгледа я хладно заложницата.
— Взех те, за да разбера какво знаеш.
Тази жена поразително й напомняше за Карин. Същата проклета самоувереност. Плюс някаква особена загриженост, която предизвикваше интереса й, но и я изваждаше от равновесие.
— Косата и дрехите ти са мокри. Изглежда, си поплувала.
— Твоята горила ме блъсна в лагуната.
Това беше новина.
— Моята горила?
— Виктор — кимна Касиопея. — Нима не ти е докладвал? Аз убих партньора му в музея на Торчело, но той успя да се измъкне.
— Това със сигурност ще ти създаде проблеми.
— Едва ли.
Гласът й беше студен, язвителен и надменен.
— Познаваше ли Или Лунд?
Касиопея Вит не отговори.
— Мислиш, че аз съм го убила, нали?
— Не мисля, а съм сигурна. Той ти е разказал за загадката на Птолемей. Убедил те е, че тялото в Сома не било на Александър. Свързал го е с кражбата на мощите на свети Марко от венецианските търговци и именно това те е накарало да се появиш във Венеция. Убила си го, за да му затвориш устата. Но той успя да сподели откритието си. С мен.