Една година по-късно беше избрана за върховен министър.
Западът я приветства като реформатор в регион, който никога досега не се беше реформирал. След което, преди петнайсет години, тя смая света със създаването на Централноазиатската федерация.
Шест нации се бяха обединили в една обща държава.
Но въпреки всичко колегата на Винченти беше прав. Това не беше чудо, а по-скоро манипулация.
— Постигна го със сила — честно отговори той.
— И с успешното отстраняване на политическите си противници.
— Това е един от начините да се спечели властта — поклати глава Винченти. — Не можем да я обвиняваме, защото и ние правим същото. — Обърна се към друг член на Съвета и попита: — Средствата са на мястото си, нали?
— Три милиарда и шестстотин милиона, разпръснати в различни банки по света — обясни ковчежникът. — С възможност да бъдат директно преведени в Самарканд.
— Предполагам, че нашите членове са готови.
— Новият приток на инвестиции ще потече всеки момент. Повечето членове планират мащабни проекти. Досега се съобразяваха с нашите директиви и проявяваха предпазливост.
Времето беше малко. По подобие на древния Съвет половината от членовете на сегашния подлежаха на ротация. Уставът на организацията гласеше, че петима членове на Съвета трябва да бъдат подменяни на всеки две години. Мандатът на Винченти изтичаше след по-малко от месец.
Това беше благословия, но и проблем.
Преди шестстотин години Венеция била олигархична република, управлявана от търговците посредством сложна политическа система, за да се предотврати тиранията. Интригите на различните фракции били блокирани чрез доста рисковани процедури. Никой не разполагал с абсолютна власт. Решенията се вземали групово, след дълги дебати.
Но хората винаги намирали изход.
Винченти — също.
Трийсет дни.
Предостатъчно време.
— А какво ще стане с върховния министър Зовастина? — попита един от членовете на Съвета. — Ще оцелее ли?
— Може би това ще бъде главна тема на предстоящия разговор — отвърна Винченти.
7
Самарканд, Централноазиатска федерация, 6:20 ч.
Зовастина пришпори коня. Останалите състезатели вдигнаха камшиците си. Изпод копитата полетя рядка кал. Захапала камшика, тя хвана юздите с две ръце. Все още никой не се приближаваше до трупа на козата.
— Хайде, Буцефал, покажи им! — прошепна тя в ухото на коня, дръпна юздите и животното се стрелна надясно.
Правилата на играта бяха прости. Грабваш трупа, наречен боз, от ямата, яздиш с него до някой от пилоните в края на игрището, заобикаляш го и се връщаш към центъра. Целта бе да пуснеш трупа в „кръга на справедливостта“, очертан с вар върху тревата. Изглеждаше лесно, но проблемът бяха останалите играчи, наречени чопенос, които правеха всичко възможно да ти отнемат боз.
Поканата за бузкаши с нея беше голяма чест и тя внимателно избираше участниците. Днес противниците бяха предимно хора от личната й охрана, плюс деветима гости, попълващи бройката на двата отбора от по дванайсет души.
Тя беше единствената жена между тях.
И това й харесваше.
Усетил какво се иска от него, Буцефал се насочи към плитката яма с трупа на козата. Конят на един от противниците силно се блъсна в десния му хълбок. Зовастина извади камшика от устата си и шибна ездача през лицето. Той блокира удара и продължи атаката, а към него се присъединиха още трима.
Двама нейни съотборници й се притекоха на помощ, за да отблъснат атаката на противника.
Вихър от конници и ездачи се завъртя около боз.
Съотборниците й бяха предварително предупредени, че тя трябва да стигне първа до пилона, и правеха всичко необходимо да й разчистят пътя.