— А ти го сподели с Хенрик Торвалдсен.
— И с някои други хора.
Сериозен проблем. Зовастина се питаше дали има някаква връзка между жената насреща й и неуспелия атентат. А Винченти? Без съмнение Хенрик Торвалдсен притежаваше всички качества, за да бъде член на Венецианската лига. Но списъкът с членовете беше дълбоко засекретен и тя нямаше как да провери дали наистина бе така.
— Или никога не е споменавал за теб.
— Но е споменавал за теб!
Тази жена наистина приличаше на Карин. Същата натрапчива съблазнителност, същите откровени маниери. Същата нагла предизвикателност, която най-много я привличаше. Защото за укротяването й бяха нужни твърдост и търпение. Което беше постижимо.
— Ами ако Или е жив? — подхвърли Зовастина.
59
Венеция
Малоун последва останалите към южното крило на базиликата. Спряха до слабо осветения вход, над който се издигаше масивна арка. Торвалдсен отвори бронзовата врата с ключа, който извади от джоба си.
Сводесто преддверие водеше към трезора. Нишите вляво бяха запълнени с икони и мощехранителници, а вдясно беше помещението, в което се съхраняваха по-крехките и ценни символи на изчезналата република. Някои от тях бяха изложени в остъклени витрини, а други просто бяха изправени покрай стените.
— Повечето от тези предмети идват от Константинопол, завладян от Венеция през 1204 година — поясни Торвалдсен. — Но голяма част са станали жертва на реставрации, пожари и кражби. След падането на Венеция значителна част от колекцията била претопена заради златото, среброто и скъпоценните камъни.
Малоун с възхищение спря поглед на многобройните потири, реликварии, кръстове, купи и икони, изработени от камък, дърво, кристал, сребро или злато. Обърна внимание и на амфорите, опаковките за пергаменти и изящните свещници. Всички те бяха трофеи от Египет, Рим или Византия.
— Каква колекция! — поклати глава той.
— Една от най-добрите в света — кимна Торвалдсен.
— Какво търсим?
— Мичънър каза, че е там — каза Стефани и пристъпи към остъклена витрина, в която имаше меч, епископски жезъл, шестоъгълни купи и няколко позлатени сандъчета.
Торвалдсен извади малко ключе и отвори витрината. В ръцете му се появи едно от сандъчетата, капакът се повдигна.
— Държат го тук, далеч от хорските очи — промърмори той.
Малоун веднага разпозна предмета.
— Скарабей!
По време на мумифицирането египетските балсаматори украсявали пречистеното тяло със стотици амулети. Повечето били обикновена украса, но имало и такива, които укрепвали мъртвите крайници. Този, който виждаше в момента, олицетворяваше насекомото, което било на особена почит в древността — торният бръмбар. Винаги му се беше струвало странно, но древните египтяни забелязали как буболечките сякаш извирали от животинските изпражнения и ги идентифицирали като Чепера — създателя на нещата, бащата на боговете, репродуцирал себе си от отпадъците на собственото си тяло.
— Това е амулет „Сърце“.
— Така каза и Мичънър — кимна Стефани.
Той беше наясно, че при процеса на мумифицирането се изваждали всички вътрешни органи, с изключение на сърцето. Върху него винаги се поставял скарабей, символизиращ вечния живот. Този беше съвсем типичен, изработен от халцедон. Нещо веднага му направи впечатление.
— Липсва злато — озадачено каза той. — Обикновено ги правели изцяло златни или ги украсявали със злато.
— Може би именно това го е спасило — кимна Торвалдсен. — Историята сочи, че Сома в Александрия е била осквернена от късните Птолемеи. Златото е било изнесено заедно с всички останали ценности, а златният саркофаг е бил претопен. Но това късче камък не им е направило никакво впечатление.
Малоун протегна ръка и взе амулета. Беше дълъг около десет сантиметра и широк към пет.
— По-голям е от нормалните — отбеляза той. — Обикновено истинските бръмбари са два пъти по-малки.
— Знаете доста неща за тях — подхвърли Дейвис.
— Човекът продава книги — усмихна се Стефани. — Предполага се, че и ги чете.