Едуин Дейвис го погледна така, сякаш се питаше дали може да му се довери.
— Какво има? — раздразнено попита Малоун.
Уловил кимването на Стефани, Дейвис отговори:
— Виктор работи за нас.
— Кой си ти!? — смаяно попита Виктор.
— Служител на Католическата църква, както знаеш. Но по всичко личи, че не си този, за когото се представяш. Президентът на Съединените щати ми поръча да говоря с теб.
Лодката все още се плъзгаше към кея. След няколко секунди Мичънър щеше да изчезне. Добре беше подбрал времето да направи разкритието си.
— Бях осведомен, че Зовастина те е наела от хърватските сили за сигурност, където преди това си бил вербуван от американците. Бил си им полезен в Босна и след като научили, че работиш за Зовастина, решили да подновят контактите с теб.
Виктор схвана, че информацията, напълно валидна, му се предлагаше като доказателство за искреността на посредника.
— Защо го правиш? — попита Мичънър. — Защо живееш в лъжа?
— Да речем, че не искам да бъда съден за военни престъпления — реши да бъде откровен Виктор. — В Босна се сражавах за другата страна. Всички вършихме неща, за които после съжалявахме. Успокоих съвестта си, като се прехвърлих от другата страна и помогнах на американците да заловят най-големите военнопрестъпници.
— Което означава, че ако научи това, другата страна ще има всички основания да те ненавижда — констатира Мичънър.
— Нещо такова.
— Американците още ли те държат с това?
— Убийството се преследва до дупка. В Босна е семейството ми, а там отмъщението се разпростира върху всички, които са ти близки. Избягах, за да бъда далеч, но когато откриха, че работя за Зовастина, американците ми предложиха избор: да ме предадат на босненците или на нея. Така стигнах до решението да работя за тях.
— Опасна игра — отбеляза Мичънър.
— Зовастина не знаеше нищо за мен — сви рамене Виктор. — Това е голямата й слабост. Убедена е, че хората около нея или умират от страх, или се прекланят пред величието й. — Замълча за момент и продължи: — Тази Касиопея Вит, която се появи в базиликата и която замина със Зовастина…
— Тя е част от всичко случващо се — кратко отвърна Мичънър.
Едва сега Виктор си даде сметка колко голяма грешка беше допуснал. Трябваше да направи нещо, за да я компенсира.
— Ние с нея се сблъскахме и в Дания. Опитах се да я убия заедно с другите двама от базиликата. Нямах представа коя е. Но с мен е свършено, ако разкаже на Зовастина какво се е случило.
— Касиопея няма да го направи. Тази вечер й казахме за теб още преди да влезе в базиликата. Ще разчита на помощта ти в Самарканд.
Сега разбра на какво се дължеше необичайното шушукане в страничното крило, а също така и странното мълчание на онези, с които се беше сблъскал в Дания. Лодката опря в пристана и Мичънър пъргаво скочи на бетона.
— Помогни й — рече той. — Чух, че била много изобретателна.
Особено когато убива, добави мислено Виктор.
— Бог да ти е на помощ, Виктор. По всичко личи, че ще имаш нужда от него.
— Той е безполезен.
— И аз едно време мислех така — усмихна се свещеникът, после поклати глава. — Но дълбоко грешах.
Виктор беше като Зовастина. Езичник. Нито по религиозни, нито по морални причини. Просто не му пукаше какво го чака след смъртта.
— И още нещо — спря се Мичънър. — В базиликата Касиопея спомена името на един мъж, Или Лунд. Американците искат да знаят дали е жив.
Пак това име. Първо го чу от жената, а сега и от Вашингтон.
— Беше — въздъхна Виктор. — Но сега не мога да бъда сигурен.
— Защо сме ви ние, след като имате вътрешен човек? — поклати глава Малоун.
— Защото не искаме да бъде разкрит — отговори Дейвис.
— Ти знаеше ли? — обърна се към Стефани той.
— Научих го съвсем наскоро.
— Мичънър се оказа перфектният посредник — добави Дейвис. — Нямахме идея как ще се развият нещата тук, но заповедта на Зовастина да го вземе със себе си беше добре дошла. Виктор трябва да помогне на Касиопея.
— Кой е Виктор?
— Не е обучаван от нашите. Преди години е вербуван от ЦРУ.
— Доброволно или по принуда?
Малоун знаеше, че много от агентите бяха принуждавани да сътрудничат.
— По принуда — отвърна след кратко колебание Дейвис.