— Планът на Малоун може и да проработи — обади се Стефани.
Беше съгласна с мнението на Котън, че случайно вербуваните агенти не заслужават доверие. Самата тя предпочиташе да работи с редовни агенти, които бяха преминали нормално обучение и искаха да стигнат до пенсия.
— Малоун обича Касиопея — кимна Торвалдсен. — Няма да го признае, но го виждам в очите му.
— И аз почувствах, че го заболя, когато разбра от теб, че е заразена с ХИВ.
— Това беше една от причините, поради която си помислих, че тя и Или са свързани. Общото заболяване винаги сближава.
Преминаха през две селца и продължиха на запад. Най-после стигнаха до отклонението, за което им беше споменала Касиопея. Колата пое на север и след десетина километра навлезе в гориста местност. От пътя се отделяше тясна, насипана с чакъл алея, в началото на която имаше малка табела с надпис „Сома“.
— Или е намерил подходящото име за това място — каза Стефани. — Така се е наричала гробницата на Александър Велики в Египет.
Завъртя волана и колата заподскача по неравната алея. След триста-четиристотин метра стръмно изкачване тя свърши пред малка къща от грубо одялани трупи. Вратата се намираше в дъното на покрита веранда.
— Прилича на вила в северната част на Дания — подхвърли Торвалдсен. — Не съм изненадан. Или със сигурност го е смятал за свой дом.
Стефани изключи двигателя. Въздухът беше необичайно топъл, а гората наоколо тънеше в сънна тишина. На север, отвъд дърветата, се виждаха още планински върхове. Високо в небето се виеше орел. Вратата се отвори. Двамата се обърнаха едновременно. На верандата излезе мъж.
Висок и красив, с къдрава руса коса. Беше облечен с джинси и риза с дълги ръкави и обут с кожени ботуши.
Торвалдсен остана неподвижен, но очите му светнаха. Познаваше този мъж.
Или Лунд.
70
Самарканд, 11:40 ч.
Обонянието й долови миризмата на коне и влажно сено. Явно я държаха близо до конюшня. Помещението най-вероятно бе предназначено за персонала. На прозореца имаше дървени капаци, вратата беше заключена и със сигурност охранявана. По пътя от двореца беше забелязала въоръжени мъже по покривите на сградите. Бягството от този затвор нямаше да е лесно.
В стаята имаше телефон, който беше изключен, и телевизор, който не работеше. Седнала на ръба на леглото, Касиопея се питаше какво ли я чака. Беше успяла да се добере до Азия, но какво от това? Опита се да притисне Зовастина, използвайки слабостите й, но резултатите бяха съмнителни. На летището върховният министър очевидно беше разтревожена — до такава степен, че Касиопея мина на втори план. Поне все още бе жива.
Някой пъхна ключ в ключалката и вратата се отвори. Появи се Виктор, придружен от двама въоръжени мъже.
— Ставай! — заповяда той.
Тя не помръдна.
— Не ми обръщаш внимание, а? — изкрещя той, стрелна се напред и я удари с опакото на дланта си.
Касиопея се олюля и рухна на пода. В следващия мит скочи, готова за бой. Двамата мъже насочиха пистолетите си в гърдите й.
— Това беше за Рафаел — каза Виктор.
Очите й блеснаха от гняв, но тя си даваше сметка, че Виктор изпълнява заповеди. Торвалдсен каза, че той е на тяхна страна, което означаваше таен агент. Беше длъжна да приеме играта му.
— Много си твърд, когато те пазят с оръжие! — изсъска тя.
— Да не мислиш, че ме е страх от теб? — ухили се Виктор.
Тя избърса кръвта от разбитата си устна. В същия миг Виктор сграбчи ръцете й и ги изви на гърба. Действаше грубо, но тя се надяваше, че знае какво върши. Позволи да й сложат белезниците. Виктор я свали на пода, за да окове и глезените й.
— Изнесете я! — заповяда на придружителите си той.
Те я хванаха за ръцете и краката и я изнесоха навън. След минута я прехвърлиха по корем върху гърба на някакъв кон. Кръвта нахлу в главата й. Виктор я завърза с дебело въже и изведе коня на открито.
Тръгнаха да прекосяват широка затревена поляна с размерите на две футболни игрища. Виктор крачеше отстрани на коня заедно с още трима мъже. Поляната беше оградена от високи дървета, наоколо пасяха кози. Скоро поеха по тясна пътечка към гората. Не след дълго излязоха на друга, значително по-малка полянка сред дърветата.