— Но надписа на скиталата сочи в тази посока — обади се Торвалдсен. — Ходил ли си някога там?
— Да, преди две години — кимна Или. — Включих се в една експедиция. Доколкото съм осведомен, голяма част от територията вече е в частни ръце. Един от колегите ми в музея твърди, че в подножието на планината се строи огромно имение.
Стефани си спомни какво беше казал Едуин Дейвис за Венецианската лига и за нейните членове, които масово купуваха парцели на територията на Федерацията.
— Знаеш ли името на собственика? — попита тя.
— Нямам представа — поклати глава Или.
— Трябва да отидем там — изправи се Торвалдсен. — Ще ни заведеш ли, Или?
— Намира се на около три часа път на юг — кимна по-младият мъж.
— Как се чувстваш?
Стефани моментално отгатна какво има предвид Торвалдсен.
— Тя знае — побърза да добави датчанинът. — При нормални обстоятелства не бих го споделил с никого, но в момента обстоятелствата са далеч от нормалните.
— Зовастина ми доставя ежедневните лекарства — въздъхна Или. — Вече споменах, че отношението й към мен е повече от добро. Как е Касиопея?
— Страхувам се, че сега не й е до здравословни проблеми — мрачно отвърна Торвалдсен.
Отвън долетя грохот на автомобилен двигател, който бързо се приближаваше. Стефани се стрелна към прозореца и успя да види аудито, от което слезе мъж с пушка в ръце.
— Това е моята охрана от селото — обади се иззад рамото й Или.
Мъжът се прицели и простреля гумите на колата им.
72
Самарканд
Касиопея не можеше да определи настроението на Зовастина.
— Току-що приех заместник-съветника по националната сигурност на американския президент. От него чух същото, което ти ми каза на летището — че съм пропуснала да забележа нещо във Венеция, а ти знаеш какво е то.
— Нима очакваш, че това ще ме накара да ти го кажа?
Зовастина със задоволство огледа гъвкавите стволове на двете дървета, приведени към земята и завързани с дебели въжета.
— Тази поляна съществува отдавна — каза тя. — Неколцина вече изпитаха агонията да бъдат разкъсани живи. Двама дори оцеляха, защото само ръцете им бяха откъснати. Трябваше им доста време, за да умрат от загуба на кръв. — Тя тъжно поклати глава. — Наистина ужасен начин да се разделиш с живота!
Касиопея беше безпомощна. Шансовете й за измъкване бяха нищожни. Виктор не й помогна с нищо, напротив — утежни още повече положението й.
— Разгневен от смъртта на Хефестион, Александър убил личния си лекар именно по този начин — добави Зовастина. — Толкова ми хареса, че реших да възстановя тази практика.
— Аз съм всичко, с което разполагаш — заяви с равен глас Касиопея.
— Наистина ли? — любопитно я изгледа Зовастина. — А ти с какво разполагаш?
— С нещо, което Или очевидно не е споделил с теб.
Зовастина пристъпи към нея. Беше жена с добре развити мускули, бледо лице и обезпокоителни проблясъци на лудост в тъмните очи. В момента това личеше особено ясно, тъй като явно беше обзета от гняв, примесен с любопитство.
— Чела ли си „Илиада“? — попита тя. — Когато Ахил най-сетне дава воля на гнева си и убива Хектор, той казва нещо много интересно. Ако гнева и сърцето си слушам, месата сурови бих ти накълцал и гълтал за злото, което ми стори! Псетата никой не може от твойта глава да прогони, даже и десет, и двадесет пъти по-много за мене тук дарове да стовари и други безброй да обещае. Я ми кажи защо си тук?
— Ти ме докара.
— Но ти не оказа никаква съпротива.
— Посещението ти във Венеция беше крайно рисковано. Явно зад решението ти стоят не само политически причини.
Войнственото изражение на Зовастина леко се смекчи.
— Има ситуации, при които се налага да действаме вместо други. Да рискуваме. Всяка висока цел е свързана с риск. Аз търся гробницата на Александър и се надявах, че във Венеция ще получа отговор на няколко трудни въпроса. Или положително ти е разказал за чудотворната отвара на Александър. Но знае ли някой дали тя наистина е била чудотворна? Докато откриването на гробницата е нещо друго. Нещо, което носи слава.