— Доста смело предположение — поклати глава Стефани.
— Може би. Но вие твърдите, че Птолемей е оставил нещо в мумията, погребана в базиликата. И то ви е довело направо тук. Бих казал, че теорията ми започва да придобива реални контури.
— Прав е — обади се Торвалдсен. — Струва си да заминем на юг и да видим за какво става въпрос.
Не беше необходимо съгласието й, защото всяко друго място беше по-добро от това тук. Поне щяха да бъдат в движение. После нещо й хрумна и тя вдигна глава.
— Казваш, че районът около планината вече е частно владение. Това означава, че може би ще ни бъде трудно да стигнем дотам.
— Надявам се, че новият собственик ще ни позволи да се поразходим из владенията му — усмихна се Или.
75
Малоун беше в капан. Би трябвало да съобрази, че Виктор ще го тласне в лапите на Зовастина.
— Дойде да спасиш мис Вит, така ли? — изгледа го с присвити очи тя.
Той продължаваше да стиска пистолета.
— Кого ще избереш да застреляш? — продължи върховният министър, обхващайки с жест себе си и двамата мъже от охраната. — Единият от тях несъмнено ще те убие, докато се прицелваш в другия. — Ножът в ръката й се повдигна нагоре. — А аз просто ще срежа въжетата.
Вярно беше. Изборът му беше силно ограничен.
— Хванете го! — заповяда Зовастина.
Единият от мъжете се втурна напред, но в същия миг до слуха на Малоун долетя блеене, което бързо се приближаваше. Пазачът беше на три метра от него, когато от втората пътека към игрището за бузкаши се появиха първите кози. За част от секундата полянката се оказа задръстена от уплашени животни.
Земята се разтресе от тропот на копита. Между дърветата се появи фигурата на Виктор, яхнал жребеца си. Той галопираше зад стадото и не му позволяваше да се разпръсне. Едрите животни се затичаха — отначало бавно, а после все по-бързо и по-хаотично. Задните притискаха тези пред себе си, настана пълна суматоха. Пазачите се объркаха само за миг, но той беше достатъчен за Малоун, който простреля в гърдите мъжа пред себе си.
Следващият изстрел повали и другия. Но той дойде от оръжието на Виктор. Козите се блъскаха една в друга. Все още не бяха осъзнали, че единственият път за бягство беше през гората. Във въздуха се вдигнаха облаци прах.
Малоун се втурна към Зовастина и Касиопея, пробивайки си път между вонящите животни.
Изправи се пред тях в мига, в който Виктор скочи от седлото с пистолет в ръка. Зовастина беше вдигнала ножа, но Виктор я държеше на прицел от няколко метра разстояние.
— Хвърли ножа! — извика той.
— Какво правиш?! — смаяно го погледна Зовастина.
— Слагам точка на безумията ти! — отвърна Виктор и кимна с брадичка към Касиопея. — Освободи я, Малоун!
— Предлагам друго — отвърна Малоун. — Освободи я ти, а аз ще държа под око министъра.
— Още ли не ми вярваш?
— Нека го направим по моя начин — отвърна Малоун и насочи пистолета си в гърдите на Зовастина. — Човекът ти каза да хвърлиш ножа!
— А какво ще стане, ако откажа? — извика тя. — Ще ме застреляш ли?
Той натисна спусъка. Куршумът се заби между краката й и тя уплашено отскочи.
— Следващият ще е в главата ти! — глухо я предупреди той.
Тя пусна ножа.
— Изритай го насам!
Зовастина се подчини.
— Какво търсиш тук? — обади се Касиопея.
— Връщам ти услугата — отвърна Малоун и се обърна към Виктор. — Защо козите?
— Те ми бяха подръка. Но се получи доста добре, нали?
Нямаше какво да възрази.
— За американците ли работиш? — изсъска Зовастина.
— Да.
Касиопея се освободи от срязаните въжета, стрелна се напред и заби юмрук в брадичката на Зовастина. Със силен ритник в коляното я накара да отстъпи назад. Следващият попадна в корема, а миг по-късно Касиопея я стисна за врата и блъсна главата й в близкото дърво. Зовастина се свлече на земята и застина. Малоун спокойно наблюдаваше сцената.