Малоун се отпусна на седалката и отправи поглед към върховете наоколо. Голите им червеникави склонове бяха прорязани от коритото на буйна река. До тази забравена от бога земя бяха стигали както Александър Велики, така и Марко Поло. Някога тя е била истинско бойно поле. Британски колонии на юг, Русия на север, Китай на изток и Афганистан на запад. През по-голямата част от XX век Москва и Пекин се бяха борили за контрол върху тези територии. В крайна сметка бяха стигнали до напрегнато примирие, от което единствен победител се оказа Памир.
Александър Велики бе избрал с много мъдрост мястото за вечното си жилище. Но дали наистина бе така? Дали тленните му останки наистина бяха някъде тук? И чакаха да бъдат открити?
79
14:00 ч.
Зовастина отлетя за имението на Винченти с най-бързия боен хеликоптер на Федерацията. Къщата бързо се открои пред очите й. Огромна и скъпа, но преходна — също като собственика си. Допускането на капитализма на територията на Федерацията май не беше много добра идея. Трябваше да се направят някои промени, за да се обуздае Венецианската лига. Но първо най-важните неща.
Хеликоптерът се приземи. Веднага след като Едуин Дейвис напусна двореца, тя бе изпратила Камил Ревин да предупреди Винченти за предстоящото й посещение. Разбира се, със съответното закъснение, позволяващо на войниците й да заемат позиции. Току-що я информираха, че къщата вече е под контрол, и тя заповяда на екипа да се оттегли с хеликоптерите си, задържайки само девет човека. Обслужващият персонал също беше евакуиран. Тя нямаше проблеми с местните хора. Проблемът й беше Винченти.
Слезе от хеликоптера, прекоси безупречно поддържаната морава и се насочи към каменната тераса. Познаваше отлично разположението на имението, тъй като внимателно беше следила строителството въпреки убеждението на Винченти, че тя не проявява интерес към резиденцията му. Петдесет и три стаи. Единайсет спални, шестнайсет бани. Архитектът с готовност й беше предоставил плановете. Знаеше за голямата трапезария, грижливо аранжираните кътчета за отдих, модерната кухня и винарската изба. Един поглед върху обзавеждането беше достатъчен, за да разбере защо цената на строителството е осемцифрена.
Фоайето на главния вход се охраняваше от двама войници. Други двама стояха в подножието на мраморното стълбище. Всичко тук й напомняше за Венеция. И за провала, който беше претърпяла там.
Привлече вниманието на един от униформените, който посочи надясно с карабината си. Прекоси къс коридор и влезе в помещение, което приличаше на библиотека. Вътре имаше още трима войници в компанията на непознат мъж. Тя го виждаше за пръв път, но знаеше името му и беше запозната с миналото му.
— Предстои ви да вземете решение, мистър О’Конър.
Мъжът се надигна от коженото канапе.
— Вие дълго време работите за Винченти. Той зависи от вас и ако трябва да бъдем откровени, едва ли би стигнал дотук без помощта ви. — Тя направи кратка пауза, за да бъде оценен комплиментът й, и бавно огледа разкошната мебелировка. — Винченти живее добре. Любопитна съм дали споделя богатството си с вас.
О’Конър мълчеше.
— Нека ви кажа нещо, което може би ви е известно. Чистата печалба на компанията му за миналата година е малко повече от четирийсет милиона евро. Акциите му струват над един милиард. Колко ви плаща?
Отговор не последва.
— Сто и петдесет хиляди евро — съобщи тя, внимателно наблюдавайки реакцията му. — Както виждате, знам достатъчно, мистър О’Конър. Сто и петдесет хиляди евро срещу всичко, което вършите за него. А то включва заплахи, рекет и дори убийства. Той печели десетки милиони, а на вас отпуска сто и петдесет хиляди. Живее като Крез, а вие… — Изигра леко колебание и добави: — Вие просто живеете.
— Не се оплаквам — отговори О’Конър.
— Точно така. — Тя се приближи към бюрото. — Не се оплаквате и това ви прави чест.
— Какво желаете?
— Къде е Винченти?
— Няма го. Тръгна си преди появата на вашите хора.
— Ето още нещо, което харесвам у вас — усмихна се тя. — Лъжете отлично.
— Мислете каквото искате — сви рамене той. — Вашите хора със сигурност вече са претърсили къщата.
— Точно така. И наистина не са открили Винченти. Но ние с вас знаем защо, нали?
Очите й се сведоха към красивите алабастрови орнаменти на бюрото и към китайските фигурки отгоре. Тя не харесваше източното изкуство. Взе една от фигурките — полуоблечен грозен дебел мъж.