— Това място се е променило — обади се от задната седалка той. — Преди две години тук имаше само черен път, покрит с чакъл и камъни.
— Асфалтът е положен съвсем наскоро — отбеляза тя.
Пътят се виеше в дълбока долина, изпъстрена с тучни пасища, продължаваше към полегатите хълмове и изчезваше във високите планини отвъд тях. Тя видя няколко стада овце и кози, край които бдяха овчари. Полудиви коне препускаха на воля. Очертан от две редици дървета, пътят вървеше право на изток, към заснежените върхове.
— Бяхме тук на проучвателна експедиция — каза Или. — Отседнахме в една от местните къщи, иззидани изцяло от камък. В долината имаше малко селце, но явно вече го няма.
Стефани не се беше чула с Малоун, но не смееше да го потърси. Не знаеше в каква ситуация е попаднал, но явно беше успял да освободи Касиопея и да компрометира Виктор. Едуин Дейвис и президентът Даниълс положително нямаше да са щастливи от подобен развой на събитията, но Малоун рядко се съобразяваше с предварителните планове.
— Колко зелено е наоколо — учуди се Хенрик. — Винаги съм си представял, че Памир е гола и суха планина.
— Наистина е така, но долините, в които има вода, са зелени и много красиви, като в Швейцария. Напоследък преживяхме голяма суша, с далеч по-високи температури от нормалните за тези места.
На затревена морава отвъд тънкия пояс от дървета се очертаваха контурите на масивна каменна сграда, зад която се издигаха могъщите склонове на планината. Беше стъпила на здрави вертикални колони, над които се виждаха полегати фронтони, а покривът беше покрит с черни керемиди. Външните стени бяха украсени с красиви мозайки със златистокафяв оттенък. Следобедното слънце блестеше в стъклата на симетрично подредени прозорци с дебели каменни корнизи. Три етажа, четири каменни комина. Край една от стените се издигаше скеле. Прилича на именията в северната част на Атланта, помисли си Стефани. Като излязла от страниците на архитектурно списание.
— Каква къща! — промълви с уважение тя.
— Преди две години я нямаше — отбеляза Или.
Отправил напрегнат взор през предното стъкло на колата, Торвалдсен поклати глава.
— Собственикът очевидно е заможен човек.
Сградата се намираше на седем-осемстотин метра от тях, отвъд зелената морава, която плавно се издигаше към скалистите склонове. Пътят свършваше пред огромен портал от ковано желязо между две подобни на минарета каменни колони. Над него се виждаше надписът „Атико“, изкусно вплетен в метала.
— На италиански „таван“, „покрив“ — преведе Торвалдсен. — Явно новият собственик е в крак с местните обичаи.
— В тази част на света много държат на местните наименования — поясни Или. — Това е една от причините за дълбоката омраза на азиатците към съветските окупатори, които безцеремонно са ги променяли. Разбира се, след създаването на Федерацията всички имена са били възстановени. Благодарение на този акт Зовастина придоби широка популярност.
Стефани огледа оградата около портала, търсейки начин за комуникация с обитателите на сградата: звънец, домофон или нещо подобно. Не видя нищо, но в замяна на това иззад колоните се появиха двама мъже — млади и стройни, облечени в камуфлажни униформи и с автомати „Калашников“ в ръце.
Единият насочи оръжието си към колата, а другият отвори портала.
— Интересно посрещане — обади се Торвалдсен.
Мъжът с автомата се приближи и изкрещя нещо на език, който Стефани не разбираше. Но това не беше необходимо. Тя прекрасно знаеше какво иска той.
Зовастина влезе в прохода и върна шкафа на мястото му с помощта на дистанционното, което беше изтръгнала от мъртвите пръсти на О’Конър. По тавана, на равни интервали една от друга, светеха крушки в телени предпазители. Тесният коридор свършваше десетина метра по-нататък пред желязна врата. Тя се приближи до нея и напрегна слух. Не се чуваше нищо. Предпазливо натисна бравата и вратата се отвори. Озова се на малка площадка, от която стръмно се спускаха каменни стъпала, изсечени направо в скалата. Впечатляващо. Противникът й със сигурност беше обмислил всичко.