— Реших да се появя лично, вместо да ти се обадя по телефона! — просъска тя.
Торвалдсен с мъка си пое въздух и се изправи.
— Приятно е… да знаеш… че си направил толкова силно впечатление — промълви на пресекулки той.
— Ти коя си? — попита Зовастина, обръщайки се към Стефани.
Тя съобщи името си и добави:
— От американското Министерство на правосъдието.
— За теб ли работи Малоун?
— Да — излъга Стефани.
Върховният министър се втренчи в Или.
— Какво ти казаха тези шпиони?
— Че си лъжкиня. Че си ме държала в плен против волята ми. — Или замълча за миг, набра кураж и добави: — И че се готвиш за война.
Зовастина беше бясна на себе си. Беше се поддала на емоциите. Трябваше да убие Винченти, но Карин? Прониза я съжаление, но нямаше друг избор. Лекарство срещу СПИН? Възможно ли е, или просто я бяха излъгали? Знаеше, че от известно време насам Винченти мъти нещо. Затова бе изпратила свои шпиони, един от които беше Камил Ревин.
Сега огледа лицата на пленниците си и се обърна към Торвалдсен.
— Във Венеция успя да ме изпревариш, но тук ситуацията се промени.
— Ела! — обърна се към Линдзи тя.
Човекът остана на място, без да сваля поглед от оръжието. Зовастина направи знак на един от войниците, който пристъпи към Линдзи и силно го блъсна в гърба. Той падна на пода и направи опит да се изправи. Но тя го изпревари и заби дулото на автомата между веждите му.
— Искам да ми разкажеш всичко, което става тук! — просъска тя. — Ще броя до три. Едно!
Мълчание.
— Две!
Отново мълчание.
— Три!
Притеснението на Малоун растеше. Все още бяха на три километра от резиденцията, използвайки прикритието на планината. Около сградата не се забелязваше никакво движение. Имението несъмнено струваше десетки милиони долари, но в тази част на света едва ли живееха хора, които можеха да си го позволят. Може би с изключение на самата Зовастина.
— Трябва да проверим мястото — каза той.
Отново насочи вниманието си към пътеката и електрическия кабел, които чезнеха нагоре в планината. Над скалите се стелеше лека мараня, предизвикана от високите следобедни температури. В главата му отново се появи част от загадката на Птолемей: Изкачи стената, издигната от Бога. Когато стигнеш горе, погледни кафявото око и тръгни към далечното убежище.
Стени, изградени от Бога. Планини. Той реши, че е крайно време да прекратят изчакването, смъкна слушалките и извади мобилния телефон.
Дребният мъж рухна на пода и отчаяно се разрида. Зовастина бавно преброи до три.
— Помогни ми, господи! — простена мъжът. — Моля те, не ме убивай!
Дулото на автомата продължаваше да сочи в челото му.
— Кажи ми това, което искам да зная! — кресна Зовастина.
— В лабораторията Винченти каза истината. Те виреят в близката планина, нагоре по пътеката. В езерце със зелена вода. Той прекара електричество и осветление дотам. Открил ги е отдавна. — Човекът говореше бързо, сливайки думите. — Разказа ми всичко. Аз му помогнах да ги промени. Знам как действат.
— Кои са те? — тихо попита тя.
— Бактерии. Наричат се архея. Уникална форма на живот.
Стефани долови промяната в тона. Сякаш този човек беше усетил появата на нов съюзник.
— Те изяждат вирусите — все така забързано продължи той. — Унищожават ги напълно, но са безвредни за нас. По тази причина проведохме всичките клинични изследвания, да видим как действат върху твоите вируси.
Зовастина, изглежда, се замисли върху чутото.
Чула името на Винченти, Стефани се запита дали той не е собственик на огромната резиденция.
— Говориш глупости, Линдзи! — отсече Зовастина. — Нямам време за…
— Винченти те излъга за лекарството.
Интересът й видимо нарасна.
— Ти мислеше, че съществуват различни лекарства за всяка зооноза — каза Линдзи и поклати глава. — Но всъщност има само едно. — Махна към задните прозорци на къщата и добави: — Бактериите в зеленото езерце. Те лекуват всички вируси, които изследвахме. Той те накара да повярваш, че има много и различни лекарства, но всъщност е само едно.
Зовастина натисна дулото в челото му.