— Моля — кимна след кратко колебание той.
Виктор свали пистолета, но продължи да го стиска в ръка. Малоун не беше сигурен, че разбира какво става. Положението им беше особено. Единственият вход и изход винаги предполага проблеми. Зовастина пристъпи към кафявото езерце и погледна към водата. След няколко секунди разгледа зеленото.
— ZH, също като на медальоните — промълви тя. — Питах се защо Птолемей е добавил тези букви върху монетите. Вероятно той е авторът на издълбаното в камъка. Кой друг би го направил? Гениално хрумване. Трябваше ни много време за разгадаването му. На кого трябва да благодарим? Може би на теб, мистър Малоун?
— Да кажем, че се дължи на общите ни усилия.
— Каква скромност. Жалко, че не се запознахме по-рано и при други обстоятелства. С удоволствие бих те поканила да работиш за мен.
— Имам си работа.
— Като агент на американците?
— Всъщност аз продавам книги.
— Имаш чувство за хумор — засмя се тя.
Изправен зад нея, Виктор внимателно следеше развоя на събитията. Касиопея наблюдаваше изхода.
— Я ми кажи, Малоун, успя ли да разгадаеш всичко докрай? Тук ли е погребан Александър Велики? Когато ви прекъснах, останах с впечатлението, че искаш да обясниш нещо на мис Вит.
Малоун продължаваше да стиска фенерчето. Солидно и тежко, вероятно водоустойчиво.
— Винченти си е направил труда да прокара ток, осветил е дори езерцата. Не си ли любопитна да разбереш защо те са били толкова важни за него?
— Не виждам нищо особено наоколо.
— Но грешиш.
Малоун остави фенерчето на земята и започна са съблича якето и ризата си.
— Какво правиш? — обади се Касиопея.
Той събу обувките и чорапите си, после извади телефона и портфейла си от панталоните.
— Символът, издълбан в стената на езерцето — обясни. — Той сочи към далечното убежище.
— Котън! — предупредително го изгледа Касиопея.
Малоун не й обърна внимание и леко се плъзна във водата. Отначало му се стори гореща, но след това стана много приятна за уморените му крайници.
— Дръжте я под око! — предупреди той, напълни дробовете си с въздух и се гмурна.
— Лекарство срещу СПИН? — вдигна вежди Стефани.
— Преди години местен лечител завел Винченти при някакъв извор в планината — отвърна Линдзи. — Тогава той работел за иракчаните. Там открил бактерии, които унищожават ХИВ вируса.
Тя забеляза вниманието, с което слушаше Или.
— Не е казал на никого — добави Линдзи.
— Защо? — попита Или.
— Изчакал е удобния момент. Позволил е на болестта да се разпространява безпрепятствено, за да си осигури по-голям пазар.
— Не говориш сериозно! — смаяно възкликна Или.
— Тъкмо беше решил да го пусне в обръщение.
Стефани разбра за какво става дума.
— А ти щеше да участваш в печалбата, така ли?
Линдзи улови резервираността, с която беше зададен въпросът.
— Я зарежи назидателния тон! — тръсна глава той. — Аз не съм Винченти. Днес за пръв път чух за съществуването на подобно лекарство!
— И какво възнамеряваше да правиш?
— Щях да помагам при производството му. Какво лошо има?
— Докато Зовастина избива милиони? Ти и Винченти сте й помагали!
— Винченти възнамеряваше да я спре още преди да е предприела нещо — поклати глава Линдзи. — Той разполагаше с лекарството, а тя не можеше да направи нищо без него.
— Но сега тя държи нещата под контрол. И двамата сте идиоти!
— Винченти не е подозирал, че тук има и нещо друго, Стефани — обади се Торвалдсен. — Купил е имението с единствената цел да запази източника на бактерията. Запазил е азиатското й наименование и по всяка вероятност не е знаел нищо за гроба на Александър.
Тя вече беше направила връзката.
— Лечебната отвара и гробът са на едно място. За съжаление ние се оказахме затворени тук.
Слава богу, че Зовастина им беше оставила осветлението. Стефани започна да изследва сантиметър по сантиметър пода и недовършената облицовка на стените. Изход нямаше. Противната сладникава миризма продължаваше да се процежда под прага.
— В онези компютри се съдържа цялата информация за лечебните свойства на бактерията, така ли? — попита Или, обръщайки се към Линдзи.
— Сега това няма значение! — сопна се Стефани. — Важното е да се измъкнем оттук, преди да започнат фойерверките!