Виктор разтри тила си и зачака. Трябваха му няколко секунди, преди да се потопи в езерцето. Главата на Зовастина изскочи на повърхността. Дишаше тежко, ръцете й се вкопчиха в каменния ръб.
— Забравих за пистолетите — задъхано съобщи тя. — Хванаха ни в капан. Охраняват единствения изход.
Главата на Виктор болезнено пулсираше.
— Пистолетите са заредени с халосни патрони, госпожо министър — раздразнено каза той. — Лично подмених пълнителите, преди да напуснем двореца. Стори ми се опасно да ги снабдим с бойни.
— Незабелязано?
— Кой ще тръгне да проверява патроните? Те просто приеха, че на хеликоптера има оръжие.
— Добро хрумване, но можеше да ме предупредиш.
— Нямаше време. Нещата се развиха прекалено бързо. За съжаление Малоун здравата ми натърти главата в скалите.
— А пистолетът, който Малоун е взел от двореца? Той със сигурност е бил зареден с бойни патрони! Къде е?
— Остави го в хеликоптера и взе един от другите.
Зовастина напрегнато размишляваше.
— Трябва да изведем Линдзи от къщата! — отсече тя. — В момента това е най-важното!
— А Малоун и Вит?
— Оставила съм хора в засада. Бъди сигурен, че техните оръжия са заредени с бойни патрони!
89
Стефани надникна в една от спалните. Беше празна, обзаведена с елегантни италиански мебели. Коридорът отвъд отворената врата водеше към коридора на втория етаж. Оттам долиташе приглушено бучене. Една от машините за гръцки огън бродеше из коридора, пръскайки с хобота си аерозолни струи. От стаите се разнасяше тежка сладникава миризма — доказателство за посещението на роботите.
— Действат доста бързо — отбеляза Торвалдсен, насочвайки се към вратата.
Стефани понечи да го спре, но датчанинът вече беше навън. Миг по-късно спря и бавно вдигна ръце, подчинявайки се на груб мъжки глас, който изкрещя някаква неразбираема команда.
— Войник от охраната — прошепна в ухото й Или. — Каза на Хенрик да спре и да вдигне ръце.
Торвалдсен гледаше надясно, където вероятно стоеше войникът. Оттам не можеше да види вътрешността на къщата. Дано колегите му са били евакуирани след включването на роботите, помисли си Стефани. Прозвучаха още неразбираеми думи.
— Какво казва? — тихо попита тя.
— Пита го дали е сам.
Малоун и Касиопея бързо се спускаха по пътеката. След тях оставаха мокри следи. Той закопча ризата си в движение.
— Можеше да ме предупредиш за халосните — намръщено го изгледа Касиопея.
— Кога по-точно? — попита той, продължавайки надолу по стръмния склон.
Дишаше учестено. Разбира се, че вече не беше на трийсет, но и на четирийсет и осем все още беше във форма.
— Не исках Виктор да разбере, че подозираме нещо — добави той.
— Ние не искахме това! — натъртено го поправи Касиопея. — Защо заряза пистолета си?
— Трябваше да играя неговата игра.
— Странна птица си — каза тя, докато излизаха на сравнително равна отсечка.
— Ще го приема като комплимент — усмихна се той. — Особено от жена, която съвсем наскоро се разхождаше из Венеция с лък и колчан стрели.
Разстоянието до къщата беше горе-долу колкото футболно игрище. Около нея все още не се забелязваше движение.
— Трябва да проверим нещо. — Той се затича към хеликоптера и изчезна в задната кабина. В металния шкаф бяха подредени четири автомата „Калашников“, а под тях имаше купчина пълнители.
Започна да ги проверява един по един. Всичките се оказаха заредени с халосни патрони.
— Признавам, че мръсникът е действал много акуратно — въздъхна Малоун.
Откри пистолета си там, където го беше захвърлил. В пълнителя бяха останали пет бойни патрона. Касиопея грабна един от автоматите и издърпа затвора.
— Засега ще свърши работа — каза тя. — Никой не знае, че патроните са халосни.
— Права си — съгласи се той и взе още един „Калашников“. — Първото впечатление винаги е най-важното.
Зовастина и Виктор изскочиха на повърхността. От Малоун и Вит нямаше следа. Всички пистолети лежаха на пода.
— Малоун ще ни създаде проблеми — отбеляза тя.
— Не се безпокойте — успокои я Виктор. — Аз съм му длъжник.
Стефани продължаваше да се вслушва в лаещия глас на войника, който бавно се приближаваше. Лицето на Линдзи се сгърчи от паника. Или покри устата му с длан и го помъкна навътре в спалнята. Скриха се зад огромното легло с висок балдахин. Очите на Стефани се спряха на китайската порцеланова статуетка върху близкия шкаф. С изненадващо дори за самата нея самообладание тя я взе и зае позиция зад вратата.