— Приличат на мотивите, вградени в главната алея на древния Вавилон — прошепна той. — Но онези са само фрагменти, докато тези са напълно запазени.
Едуин Дейвис също беше тук, изразил желание да види с очите си голямата мечта на Зовастина. Малоун изпитваше облекчение от факта, че от другата страна на езерцето стояха на пост трима войници от американската армия начело със сержанта, който ръководеше операцията. Всички бяха въоръжени с автоматични карабини М-4. Двамата със Стефани вече бяха докладвали на Дейвис за развоя на събитията, а той започна да изпитва по-топли чувства към заместник-съветника по националната сигурност, който беше предвидил, че може да имат нужда от подкрепление.
Или стоеше пред двата саркофага. От едната страна на единия беше изписана една-единствена дума ΑΛΕΞΑΝΔΡΟΣ, а другата беше изпълнена с повече думи.
AIEN APIΣTEYEIN KAI YПEIPOXON EMMENΑΙ ΑΛΛΩΝ
— Това е саркофагът на Александър — промълви той. — По-дългият надпис е от „Илиада“: Винаги храбър да бъдеш и другите да превъзхождаш. Героическият идеал на Омир, според който е живял Александър Велики. Зовастина обичаше този цитат и често го използваше. Хората, погребали великия пълководец, бяха избрали много сполучлива епитафия.
Посочи другия саркофаг, надписът върху който беше по-лаконичен.
ΗΦΑΙΣΤΙΩΝ
ΦΙΛΟΣ ΑΛΕΞΑΝΔΡΟY
— „Хефестион, приятел на Александър“. Определението „любовник“ не би било справедливо за отношенията им. Древните гърци са наричали „приятели“ само най-близките си хора.
Малоун забеляза почистения релеф на кон върху капака на саркофага.
— Зовастина го направи — поясни Виктор. — Беше буквално омагьосана от него.
— По всяка вероятност е Буцефал, конят на Александър — добави Или. — Той го обожавал. Конят бил убит по време на азиатската кампания и погребан някъде в околните планини.
— Конят на Зовастина носи същото име — добави Виктор.
Малоун огледа гробницата. Или им посочи ритуалните съдове, сребърно шишенце от парфюм, рог за вино с форма на глава на елен, позлатена броня за прасците.
— Фантастично! — прошепна Стефани.
Той беше напълно съгласен с нея. Касиопея стоеше до саркофага с отместения капак.
— Зовастина го направи, за да надникне вътре — обади се Виктор.
Пристъпиха натам и насочиха фенерчетата си към вътрешността на саркофага. Там лежеше мумия.
— Странно, че не е увита със специално обработено платно — промълви Или. — Вероятно не са знаели как се прави или просто времето им е било малко.
Тялото беше покрито с позлатен саван от шията до краката, направен от отделни листове с размерите на машинописна хартия. Няколко от тях бяха пръснати по дъното на саркофага. Дясната ръка на мумията беше прегъната в лакътя и лежеше върху корема. Лявата беше изпъната край тялото. Почти цялото тяло беше плътно увито с бинтове, а върху частично оголения гръден кош лежаха три златни диска.
— Ето я Македонската звезда — поясни Или. — Гербът на Александър. Чудесни образци.
— Как са вкарали всичко това в пещерата? — попита Стефани. — Саркофазите са огромни!
— Преди две хиляди и триста години топографията тук със сигурност е била различна — каза Или и обхвана с широк жест пещерата. — Готов съм да се обзаложа, че е имало и друг начин за проникване. Може би езерцата не са били на толкова голяма височина, а проходът не е бил под водата. Кой знае?
— А буквите на дъното? — попита Малоун. — Те как са се озовали там? Очевидно не са дело на хората, които са изградили гробницата. Приличат на неонова реклама, поставена, за да привлича вниманието.
— Според мен е работа на Птолемей. Част от загадката му. Две гръцки букви на дъното на две езерца. Предполагам, че така е искал да маркира мястото.
Лицето на Александър беше скрито под златна маска. Все още никой не я беше докоснал.
— Твой ред е, Или — обади се най-после Малоун. — Дай да видим как е изглеждал господарят на света.
В очите на по-младия мъж се появи нетърпелив блясък. Толкова усърдно беше проучвал живота на Александър Велики. А сега бе настъпил моментът да бъде първият човек от две хиляди години насам, който може да го докосне.
Пристъпи към саркофага и внимателно повдигна маската. Това, което беше останало от кожата на лицето, имаше тъмен цвят, сухо и чупливо. Смъртта, изглежда, беше пожалила лицето на Александър. Полуотворените му очи излъчваха някакво странно любопитство. Устата му беше широко отворена, сякаш за вик. Времето беше замразило всичко. Върху главата нямаше коса, а във вътрешността на черепа го нямаше и мозъка, на който се дължаха огромните завоевателни успехи на Александър. Всички гледаха мълчаливо, със страхопочитание.