Живот. Каква красива надежда!
Или сграбчи ръката й.
— Готова ли си?
Тя мълчаливо кимна. Двамата се отпуснаха на колене и започнаха да пият.
95
Копенхаген, събота, 6 юни, 19:45 ч.
Настанил се на втория етаж на кафе „Норден“, Малоун се наслаждаваше на любимата си доматена супа, дълбоко убеден, че никъде не могат да я приготвят както в това заведение. Торвалдсен седеше срещу него. Прозорците бяха отворени и те с удоволствие вдъхваха аромата на прекрасната пролетна вечер. По това време на годината климатът в Копенхаген беше чудесен — още една причина да изпитва удоволствие от живота в този град.
— Днес се чух с Или — съобщи Торвалдсен.
От време на време той се питаше какво става в Централна Азия. Прибраха се преди шест седмици и оттогава той усилено продаваше книги. Това беше най-хубавата страна на професията оперативен агент. Изпълняваш задачата и продължаваш напред. Никакви анализи, никакви коментари. С тези неща се занимаваха други.
— Прави разкопки на гробницата на Александър. Новото федерално правителство работи в тясно сътрудничество с гърците.
Малоун знаеше, че благодарение на препоръките на Торвалдсен Или е започнал работа в музей в Атина. Разбира се, и на факта, че бе открил гробницата на Александър Велики, с който беше спечелил огромното уважение на музейните работници.
Управлението на Федерацията бе поето от един умерен политик, заместник на Зовастина. Според конституцията на страната той щеше да управлява до провеждането на извънредни избори. Междувременно Вашингтон се погрижи за унищожаването на запасите от биологични оръжия. Без много шум, но твърдо САЩ поставиха ултиматум на Самарканд: или ще осигури пълно сътрудничество, или съседите на Федерацията ще научат за плановете на Зовастина и нейните генерали. След което нещата ще бъдат оставени на естествения си ход. За щастие разумът надделя и във Федерацията пристигна американски специализиран екип, който щеше да контролира унищожаването на вирусите. Разбира се, Западът разполагаше с лекарства за всички тях и Самарканд нямаше друг избор. Федерацията можеше да предизвика смъртоносни епидемии, но не можеше да ги спре. Съюзът между Зовастина и Винченти беше заменен от спогодба между две нации, които не изпитваха никакво доверие една към друга.
— Или има пълен контрол върху гробницата и е оставен да работи на спокойствие — добави Торвалдсен. — Според него голяма част от старата история трябва да бъде пренаписана. В гробницата има древни ръкописи, произведения на изкуството, а дори една-две карти. Невероятни неща.
— А как се чувстват Едуин Дейвис и Дани Даниълс? — поинтересува се Малоун. — Вероятно са доволни.
— Преди два дни се чух с Дейвис — усмихна се Торвалдсен. — Даниълс е много доволен от нашата работа. Особено от начина, по който Касиопея взриви онзи хеликоптер. Твърд мъж е той, от него не може да се очаква състрадателност.
— Радвам се, че за пореден път помогнахме на президента — кимна Малоун, замълча за момент, после попита: — А какво става с Венецианската лига?
— Изпари се — сви рамене Торвалдсен. — Но никой не разполага с твърди доказателства за дейността й.
— Освен за убийството на Наоми Джонс.
— То беше дело на Винченти, а той си плати.
Вярно беше.
— Бих се радвал, ако поне веднъж Даниълс помоли за помощта ми — въздъхна Малоун.
— Няма да стане — поклати глава Торвалдсен.
— Както не стана и с теб?
— Точно така — кимна приятелят му.
Малоун довърши супата си и отправи поглед към Хьобро Плац. Площадът гъмжеше от хора, които се наслаждаваха на топлата вечер. Книжарницата му насреща беше затворена. Напоследък продажбите вървяха с пълна сила и той планираше да отскочи до Лондон още следващата седмица, за да попълни запасите си. После пристигаше Гари за обичайната си лятна ваканция. Малоун гореше от нетърпение да види 15-годишния си син.
Но същевременно изпитваше и меланхолия. През всичките тези седмици, от завръщането си у дома. С Торвалдсен вечеряха поне веднъж седмично, но никога не бяха обсъждали това, което му тежеше на душата. Някои теми просто не биваше да бъдат засягани. Освен когато бъдат позволени.
— Как е Касиопея? — попита той.
— Вече си мислех, че никога няма да попиташ.
— Ти ме забърка във всичко това.