— Казах, че тя има нужда от помощ, нищо повече.
— Бих си пожелал и тя да ми помогне при нужда.
— Ще го направи, бъди сигурен. Но нека отговоря на въпроса ти. И тя, и Или са излекувани. Едуин каза, че учените са потвърдили ефективността на бактерията. Даниълс скоро ще обяви публично за откритието, а разпространението на лекарството ще се контролира от правителството на САЩ. Президентът е издал заповед да бъде предлагано на минимална цена на всички нуждаещи се.
— Много хора ще бъдат спасени.
— Заслугата е твоя. Ти разбули загадката и откри гробницата.
Не му беше удобно да слуша такива неща.
— Всички си вършехме работата — усмихна се смутено Малоун. — Между другото, чух от Стефани, че си бил дяволски добър с пушката в онази къща.
— Не съм толкова беззащитен.
Торвалдсен му разказа за престрелката. Със Стефани я бяха обсъдили още преди да напуснат Азия, а миналата седмица отново се бяха чули.
— Тя разбра, че оперативната работа е колкото трудна, толкова и опасна — кимна Малоун.
— Преди няколко дни се чух с нея.
— Да не би да сте се сближили?
Приятелят му се усмихна.
— Ние с нея много си приличаме, но едва ли някога ще си го признаем.
— Убиването никога не е лесно, независимо от причините.
— В онази къща убих трима души. Прав си, че не е лесно.
Малоун все още не беше получил отговор на първия си въпрос, а Торвалдсен, изглежда, усети какво точно искаше да знае приятелят му.
— Почти не съм разговарял с Касиопея, след като напуснахме Федерацията — каза той. — Тя се прибра във Франция. Не знам нищо за нея и Или, защото тя не прояви желание да говори по този въпрос. — Торвалдсен поклати глава и добави: — Ще трябва сам да я попиташ.
Малоун реши да се поразходи. Харесваше му да броди по Стрьогет. Покани и Торвалдсен, но приятелят му отказа. Само извади от джоба си няколко прегънати листове хартия и ги сложи на масата.
— Документите за собственост на онзи имот край морето, който изгоря. Нямам нужда от него.
Малоун разгъна книжата и видя името си в декларацията за дарение.
— Настоявам да го вземеш — погледна го в очите Торвалдсен.
— Не мога — поклати глава той. — Имотът е на брега на океана и струва куп пари.
— Възстанови къщата и се наслаждавай на гледката. Приеми го като компенсация, че те забърках във всичко това.
— Ти знаеше, че няма да ти откажа.
— Знам, но така ще успокоя съвестта си, колкото и малко да е останало от нея.
За двете години на приятелството им Малоун беше разбрал, че когато Торвалдсен си науми нещо, няма начин да бъде разубеден. Затова пъхна документите в джоба си и се спусна по стълбите. Бутна вратата и излезе в топлата датска вечер. Всички масички пред кафето бяха заети.
— Хей, Малоун!
Той се обърна. На една от масичките седеше Касиопея, която стана и тръгна към него.
Беше облечена в морскосиньо памучно сако и панталони. От рамото й висеше кожена чантичка, на краката й имаше леки сандали. Тъмната й коса падаше свободно към раменете. За миг си я представи в планината, облечена в плътно прилепнали кожени панталони и черен сутиен, плуваща редом с него към гробницата. Пред очите му изплуваха няколкото минути, през които и двамата бяха по бельо.
— Хей, какво правиш тук? — попита той.
— Ти все ми хвалеше храната в това заведение и реших да я опитам — сви рамене тя.
— Доста си пътувала за една вечеря — усмихна се той.
— Когато не можеш да готвиш, едва ли имаш голям избор.
— Чух, че си се излекувала. Много се радвам.
— Е, вече не мисля за някои неща. Най-вече сутрин, когато се питаш дали не е настъпил последният ден от живота ти.
Той си спомни тревогата й през онази първа нощ в Копенхаген, когато му помогна да се измъкне от Музея за гръко-римско изкуство. Меланхолията й беше изчезнала.
— Накъде си тръгнал? — попита Касиопея.
— Просто на разходка — отвърна той и очите му пробягаха по площада.
— Искаш ли компания?
Той се обърна и вдигна глава към втория етаж на заведението, където допреди малко седяха с Торвалдсен. Изправен пред отворения прозорец, приятелят му се усмихваше. Би трябвало да се досети.
— Вие двамата винаги ли заговорничите? — обърна се към младата жена той.
— Не ми отговори за разходката.