Отварата, за която непрекъснато се споменава в романа, е изцяло художествена измислица. Това се отнася и за фактите около нейното откриване, описани в Глава 14. Бактерията архея (archaea) съществува в природата също както множество други бактерии и вируси, притежаващи свойството да се изтребват взаимно. Но начинът, по който аз използвам археята в тази книга, е изцяло плод на въображението ми.
Местата, на които се развива действието във Венеция, са описани точно. Вътрешността на базиликата „Сан Марко“ наистина е смайваща, включително гробницата на свети Марко. Постарал съм се да я пресъздам във всичките й детайли. Точно съм описал и остров Торчело с неговия музей, две църкви, камбанария и известен ресторант. Това се отнася и до географското положение на острова и неговата история (Глава 34). Венецианската лига е плод на творческото ми въображение. Но по време на своето дълго съществуване Венецианската република е сключвала съюзи и алианси с други градове-държави, които били наричани „лиги“.
Рентгеновата флуоресценция (Глава 11) е съвременно откритие, чрез което се изследват древни ръкописи и пергаменти. Научих за него от талантливия писател Кристофър Райх, който си направи труда да ми изпрати специализирана статия по темата.
„История“ на Йероним от Кардия (Глава 24) е изцяло творческа измислица, също като загадката на Птолемей. Но всички останали действия на Птолемей, свързани с погребалната процесия на Александър и неговото управление в Египет, са историческа истина. Кражбата на тялото на св. Марко от Александрия също е исторически факт. Венецианските търговци го изнесли тайно през 828 г. след Христа (Глава 29 и 45) и го върнали в родината си. Вярно е и че то изчезва за продължителен период от време. По-възрастните венецианци с гордост разказват историята за повторната му поява през 1024 г. (Глава 45).
За съжаление зоонозите (Глава 31) съществуват и днес, причинявайки тежки поражения на човешкото здраве. Подборът на тези природни токсини и адаптирането им за военни цели (Глава 54) не е нищо ново. Векове наред човечеството си играе с биологични оръжия. Моята литературна героиня Ирина Зовастина е просто още един пример за това.
Статистиката в Глава 32 отразява съвсем точно бързото разпространение на ХИВ вируса особено в Африка и Югоизточна Азия. Биологията на вируса, описана в Глава 51, и предположенията за прехвърлянето му от маймуните на човека (Глава 60) също са описани вярно. Идеята за откривател на лек срещу този бич, който изчаква подходящ момент за пускането му на пазара, е просто част от фабулата на тази книга. Но политиката по отношение на ХИВ и недостатъчните усилия за борба с него в световен мащаб са напълно реални.
Истинска е и историята на остров Возрождение, където Съветският съюз е произвеждал много от своите биологични оръжия и който е бил изоставен на произвола на съдбата след разпадането на съветската империя (Глава 33). Пресъхването на Аралско море (Глава 33), предизвикано от безумното решение на съветското правителство да отклони главния му водоизточник, се смята за една от най-големите екологични катастрофи в историята на човечеството. За съжаление в реалния живот решение на тази катастрофа не е намерено.
Амулетът „Сърце“ (Глава 59) съществува в действителност, но златната ивица в него е моя измислица. По времето на Александър Велики скиталите (Глава 61) били използвани за изпращане на тайни послания. Една от тях е изложена в Музея на международния шпионаж във Вашингтон и именно тя ме изкуши да я включа в тази история. Скитите (Глава 75) са съществували и тяхната история е отразена коректно, с изключение на предположението, че са погребвали своите царе в места, различни от обичайните могили.
А сега за Александър Велики.
За историята за неговата смърт (Глава 8) съм използвал няколко древни версии, всяка от които изобилства от противоречия. Трите версии на отговора на Александър на въпроса На кого оставяш царството, са изцяло мои. Общоприетият отговор е На най-силния, но моята фабула се нуждаеше от по-различен отговор. Историците отдавна търсят обяснение за неочакваната смърт на Александър. Мнозина от тях подозират, че е станал жертва на заговор (Глава 14), но конкретни доказателства липсват.
Балсамирането на Александър с мед, премеждията с погребалната процесия и полагането на тялото в египетска гробница в Александрия са факти, взети от историята. Не е мое предположението, че тленните останки на св. Марко във Венеция всъщност са останките на Александър Велики. Идеята е на Андрю Майкъл Чъг, изложена във великолепната му книга „Изгубената гробница на Александър Велики“. Факт е обаче, че ранните християни редовно са присвоявали езически реликви (Глава 74) и че тялото на Александър Велики изчезва от Александрия приблизително по същото време, по което се появява тялото на св. Марко (Глава 45). И до днес продължават политическите дебати за връщането в Египет на всички или на част от мощите в базиликата „Сан Марко“. Всъщност през 1968 г. Ватиканът връща в Александрия няколко малки реликви.