— Което не е наш проблем.
— Но това, което правим, съответства по някакъв начин на плановете й.
Виктор замълча, въпреки че тревогата в душата му остана. Рафаел усети нежеланието му да говори и смени темата.
— Преди малко обеща на онзи човек, че ще му занесем петдесет хиляди евро, но ние нямаме пари — подхвърли той.
— Няма и да ни трябват — отвърна Виктор, благодарен за тактичността на партньора си. — Ще вземем медальона, без да харчим нищо.
— Но трябва и да ликвидираме крадците, нали?
Рафаел беше прав. Върховният министър Зовастина не прощаваше грешките.
— Ще ги избием до крак — кимна той.
13
Самарканд, Централноазиатска федерация, 11:30 ч.
Мъжът, който влезе в кабинета на Ирина Зовастина, беше нисък и набит, с широко лице и волева брадичка. Той беше трети в командната йерархия на Обединените федерални военновъздушни сили, но същевременно и лидер в сянка на една сравнително малка политическа партия, чието влияние нарастваше с тревожна бързина. Беше казах, който тайно се противопоставяше на всякакво славянско влияние и обичаше да говори за времената на номадите, властвали по тези места далеч преди появата на руснаците.
Заковала очи в лицето му, Зовастина се запита как този гол череп с безизразни очи успява да бъде симпатичен на всички. Но в рапортите го описваха като умен и словоохотлив човек, който умее да убеждава. Преди два дни го бяха докарали в двореца със силна треска и кървящ нос, изтощен от суха кашлица и силни болки в бедрата, които според него приличали на удари с чук. Личният му лекар беше поставил диагноза вирусна инфекция с опасност от пневмония, която не се поддава на лечение.
Днес обаче той изглеждаше напълно здрав. Беше бос, облечен в една от светлокафявите хавлии, които се носеха в двореца.
— Изглеждаш добре, Енвер. Дори много добре.
— Защо съм тук? — попита той с безизразен тон, в който нямаше благодарност.
По-рано беше задал същия въпрос на хората от персонала, които по заповед на Зовастина бяха намекнали за предателството му. Интересното в случая беше, че полковникът не показа никакъв страх. Демонстрирайки обичайното си непокорство, той умишлено разговаряше с нея на казахски, а тя реши да премине на този език с единственото желание да го иронизира.
— Беше тежко болен и аз свиках тук цял лекарски консилиум.
— Не помня нищо от вчера.
Тя го покани да седне и му наля чай от сребърния чайник.
— Беше много зле. Разтревожих се и реших да ти помогна.
Той я гледаше с открито подозрение. Зовастина му подаде чашата с изящна чинийка.
— Зелен чай, с лек вкус на ябълка. Казаха ми, че го обичаш.
Той не пое чашата, в очите му имаше хлад.
— Какво искате от мен, госпожо министър?
— За мен и за Федерацията ти си предател. Твоята политическа партия подтиква народа към гражданско неподчинение.
Той не показа никаква изненада.
— Нали постоянно говорите, че всеки има право да изразява мнението си?
— И ти ми повярва, така ли?
Тя остави чашата на масата и реши да зареже ролята на гостоприемна домакиня.
— Преди три дни ти беше заразен с опасен вирус, който убива в рамките на четирийсет и осем часа. Смъртта настъпва от силна треска, течност в белите дробове и рязко изтъняване на артериалните стени, което води до масивен вътрешен кръвоизлив. Но в твоя случай инфекцията не стигна тази фаза, въпреки че би трябвало.
— Как ме излекуваха?
— Благодарение на мен.
— Моля?
— Исках да си наясно какво мога да ти причиня.
Мъжът замълча, очевидно опитвайки се да осмисли чутото.
— Ти си полковник от военновъздушните сили. Дал си клетва да защитаваш Федерацията дори с цената на живота си.
— И съм готов да го направя.
— Но подстрекаваш към предателство.
— Пак ще попитам: какво искате от мен? — В гласа му нямаше дори следа от доброжелателност.
— Искам лоялност.
Той не отговори.
Зовастина взе дистанционното и включи плоския монитор, поставен в ъгъла на бюрото. На екрана се появиха петима мъже, промъкващи се през множество от хора, които се трупаха пред сергии с шарени навеси, отрупани с плодове и зеленчуци.